Александър Македонски (Истинската история на завоевателя и стратега, владетеля и тиранина, мъжа с блестящ ум и сложна сексуалност)
Шрифт:
Следователно преминаването към почитане на някой смъртен и удостояването му с почетното прозвище „достоен да се равнява с боговете“ не представлявало прекалено голям скок. Но тогава защо именно Лизандър пръв бил удостоен с такава небивала чест? Вероятно в това решение са се примесили няколко фактора. Един от тях бил свързан с личната привързаност и политическата обвързаност между него и изгнаниците, насилствено върнати от него на власт след един особено драматичен, напрегнат и кървав сблъсък. Завърналите се изгнаници рискували, като нарушили баланса в разпределянето на почестите между смъртните герои и безсмъртните богове, като предпочели да честват своя кумир посредством култа на обожествяването приживе, вместо да отдават още по-дълбока почит посмъртно на обявения за герой Лизандър, което на свой ред би могло да се обясни единствено с неговата слава и личностни качества или както се казва още — с неговата харизматичност.
През 404 г. Лизандър бил почетен с включването на негова статуя сред внушителния комплекс от бронзови статуи, издигнати в Делфи — светилището на оракула на бога Аполон, най-свещеното място в Гърция. Това бил монумент, посветен по-скоро лично на него, отколкото на Спарта, защото тъкмо той донесъл на спартанците окончателната победа над Атина. Самият Лизандър съумял отлично да се възползва от факта, че по традиция статуите в древна Гърция носели особено ценен заряд. Тази скулптурна композиция била поставена на най-видното място — на входа към свещената пътека, водеща до храма на Аполон. Композицията включвала скулптурните изображения на една дузина олимпийски богове и притежавала по-скоро почетни, отколкото култови функции. И което било още по-важно: там се издигала и статуята на Посейдон, бога на моретата и океаните, изобразен в мига, в който коронясва Лизандър с венеца на победител. С други думи Лизандър несъмнено вярвал, че неговите подвизи са му извоювали достойно място сред Пантеона на боговете. Олигарсите от остров Самос явно възприели правилно посланието на своя герой и превърнали стремежа му към себеутвърждаване в недвусмислена реалност.
Така Лизандър поставил началото на една забележителна традиция, спазвана през целия IV век пр.Хр., водеща към утвърждаването на монархията като форма на управление и към укрепване на монархическото мислене в гръцкия свят. Историческите източници свидетелстват за нарастващ брой владетели, издигнали се благодарение на личностните си качества или чрез избора на управляващите кръгове, като за придаване на блясък на тяхното владичество и за укрепване на властта им започнали да се появяват теории, оправдаващи монархията като изцяло ползотворен режим на управление. Има сведения, според които тогава започнала сериозна смяна на концепциите за ролите на владетелите в развитието на света. Нека се спрем на случая с Клеарх от Хераклея на западния бряг на Черно море. Бивш ученик както на Платон, така и на Изократ, той дори външно се идентифицирал със Зевс както по дрехите си, така и по поведението си. Нещо повече: той нарекъл един от синовете си Гераунус („Гръмовержец“), тъй като именно мълниите били едни от най-известните атрибути на Зевс, с което изпреварил една от възникналите след Александър династични монархии — тази на Птоломеите в Египет, основана от пълководеца във войската на Александър Македонски — Птоломей Гераунус (наричан още Птоломей Сотер).
Обаче в сравнение с Лизандър или Клеарх много по-тясно свързан с разбиранията и светогледа на Александър бил примерът, който оставил собственият му баща — Филип. На Олимпия — седалище за провеждането на панелинските олимпийски игри и второто (след Делфи) най-свещено място за гърците — Филип издигнал структура, която без излишна скромност нарекъл на свое име (Филипеум). По форма тя била кръгла, като онова геометрично тяло, което гърците наричали толос (кошер). Тази форма обикновено се асоциирала по-скоро със свещени, отколкото със светски структури, като например най-известната от тях — Толосът от Мармария край Делфи, намиращ се под планината, където се помещавал главният комплекс от свещени сгради. Освен това Филип наредил да се издигне група от така наречени хризолефантинни статуи (т.е. от злато и слонова кост), представящи него и членовете на семейството му, включително и Александър. Този избор също притежавал своя символика, тъй като били използвани материали като злато и слонова кост, дотогава запазени само за скулптурите на боговете — най-известната от тях била обявена за едно от Седемте чудеса на света. Става дума за колосалната статуя на Зевс Олимпиеца и Гръмовержеца, изваяна от атинския скулптор Фидий през тридесетте години на IV век пр.Хр.
Още по-съмнителен е фактът, че през 336 г. в Егея Филип по някакъв повод решил да увековечи паметта на Лизандър, като издигнал статуя, на която обаче бил изобразен самият той (вероятно повече с почетно, отколкото с култово предназначение, въпреки че не можем да бъдем сигурни в това), която се носела по време на тържествената процесия заедно със статутите на Дванадесетте олимпийци. Осветяването им било проведено точно по случай женитбата на дъщеря му Клеопатра — когато Павзаний извършил покушението срещу него. Сведенията от литературните източници и археологическите разкрития потвърждават, че Филип издигал статуи, които не представлявали паметници на хора, а по-скоро на богоподобни създания. Ние бихме могли да добавим, че в подкрепа на тази хипотеза говорят надписите от Филипи (град в Халкидийска Тракия), който наименувал или по-скоро преименувал на себе си. Това ни разкрива, че самите македонци при царуването на Филип се готвели да започват да го тачат като жив бог. Ето че отново навлизаме в друга област, в която най-важното явление се оказва примерът, оставен на Александър от баща му, който вероятно го е подтиквал да направи всичко по силите на един човек (или по-скоро свръхчовек), за да задмине постиженията и славата на баща си. Това поставя усилията на Александър да заслужи обожествяване приживе в съвсем нова светлина — като комбинация от преклонение пред религиозната традиция и съперничество с Филип.
Още два други писмени източника от онази епоха ни въвеждат директно в променящия се тогава климат на идеите за обожествяване, които са служели за подтик на Александър. Първият е третото писмо до Филип, съставено (и вероятно изпратено по някакъв начин до македонския цар) от Изократ, най-консервативния от всички атински педагози, ритори и памфлетисти. В това отворено писмо Изократ посочил, че ако Филип постигне успех в начинанието, придобило популярност като „лелеяния замисъл на македонския цар за покоряването на Азия“, то той, Филип, щял да заслужи признание като бог. Една от най-красноречивите фрази в този ярък пример за умението на античните ритори в раболепието пред могъщите владетели звучала по следния начин: „Ако ти завладееш Азия, то ти ще достигнеш предела на възможното за човека.“ Но независимо дали Филип е прочел или не това послание, да не говорим за това дали е последвал съвета на Изократ, синът му Александър може би е възприел указанието на атинянина изцяло в неговия буквален смисъл.
Друг гръцки писател, тясно свързан с македонския цар, също може да бъде цитиран като автор на прокламация, обявяваща божествеността на Александър. Аристотел писал в своята „Политика“ (съставена през тридесетте и двадесетте години на IV век пр.Хр.), че мъжът, който е цар в пълния смисъл на тази дума (буквално е написано „цар изцяло“) бил „като бог сред човеците“ и че нямало да бъде зле за другите да бъдат управлявани от него, тъй като той имал правото да претендира, че упражнява властта си по волята на Зевс. Наистина Аристотел не е написал буквално, че мъжът, който е цар в истинския смисъл на думата, е просто бог, а само че се явява като бог сред хората. Тази сложна езикова конструкция в творбата на Аристотел очевидно е имала само теоретично значение, защото на практика била неприложима. Ала тези бележки лесно можели да бъдат тълкувани по-буквално, отколкото възнамерявал техният автор. Напълно възможно е Александър също да се е придържал към подобни изводи, особено ако учителят му Аристотел ги е изразявал пред него (пряко или косвено), когато му е преподавал в Миеза в края на четиридесетте години от IV век пр.Хр.
При обсъждането на въпроса за божествеността на Александър три епизода се оказват от ключово значение, като всеки от тях е бил предмет на оживени спорове както в древността, така и в съвременността. Първият от тях е неговото посещение в оазиса Сива в либийската пустиня през зимата на 332/1 г.; вторият е опитът му в Бактрия през 327 г. да наложи персийския обичай за преклонение пред владетеля; а третият — заповедта, която вероятно била издадена от него в Суза през 324 г., призоваващ гърците да го почитат като божество.
Относно пътуването до Сива има три основни проблема. Първо, защо той предприел това рисковано пътуване, за да се консултира с оракула на Амон? Второ, какво точно е станало в светилището на оракула? Трето, какво е било влиянието на това посещение върху по-нататъшното му поведение, в смисъл на начало на промяната в начина, по който той възприемал себе си или се представял пред съвременниците си? За съжаление около този епизод от живота на Александър съществуват толкова много проблеми с източниците — дори би могло да се каже, че е най-заплетеният случай в неговия жизнен път — че ние не можем да бъдем уверени какво в действителност се е случило при срещата му с оракула на Амон. 31
31
Вж. Приложението, т. 58–68 — Б.ав.
Очевидно са съществували редица необикновено важни причини, които са подтикнали Александър да предприеме едно толкова дълго и рисковано пътешествие, което означавало да предостави стратегическата инициатива в западните области на Азия изцяло в ръцете на Дарий и неговите военачалници. Тези причини може да са били по-малко или повече прагматични и рационални или съответно по-малко или повече романтични и символични. Все пак със сигурност може да се твърди, че една от тях е била свързана с неудържимия подтик на Александър да се сравнява и да се стреми да надмине постиженията дори на най-добрите от своите предшественици. В такъв случай въпросният най-могъщ съперник вероятно е могъл да бъде единствено Херкулес, далечният предшественик на македонския царски дом, отстъпващ по подвизите и геройството си единствено на Зевс. При разкопките на гробница на някой от по-богатите жители на македонския град Дервени бе открита сребърна монета на стойност от четвърт статер, изсечена в монетарницата в Амфиполис приблизително към 330 г. пр.Хр. На едната страна на монетата е изобразена главата на богинята Атина. На другата има надпис: „ALEXANDROU“ („От Александър“), придружен с три божествени символа: светкавица (символ на Зевс), лък (символ на Аполон) и тояга (символ на Херкулес). Тъй като става дума за четири божествени създания, според историческите източници това говори много за възгледите на Александър на този етап от неговите походи, както и за неговите духовни търсения.