Александър Македонски (Истинската история на завоевателя и стратега, владетеля и тиранина, мъжа с блестящ ум и сложна сексуалност)
Шрифт:
Вече никой не се съмнявал, че Александър ще се откаже от политиката си за смесен състав на войската. И въпреки бунта от Опи, породен именно от новата политическа линия на Александър, македонците — като заклети привърженици на традициите — били напълно безпомощни да преустановят този процес. Александър несъмнено имал правото да търси начини за разрешаване на проблемите около набирането на свежи попълнения за армията си, както и за реорганизирането й по нов образец, фундаментално ориентиран към допускането под бойните знамена на войници от ориенталски произход. Обаче не подбрал добре началото на кампанията си, нито пък се съобразявал с предпочитанията и схващанията на толкова изстрадалите македонски воини. Също като масовите бракосъчетания в Суза тази идея умряла заедно с Александър.
Обаче положението с новооснованите градове се оказало по-различно. Тези селищни центрове, появили се за съвсем кратък период от време,
Вероятно не е съществувала само една опростена причина за основаването на тези нови градове. Мнозинството от тези Александрии се намирали в източен Иран, така че по всяка вероятност те са служели само за разгръщане на системата на Ахеменидите за контролиране на провинциите в империята чрез местни военни бази. Това обаче още не означава, че контролът върху тях е бил тотален и вездесъщ. Дори в самия Иран е имало племена и народности като уксите (в земите югоизточно от Суза) и косайените (обитаващи планините Загрос, граничещи с Мидия), които никога не били напълно подчинени на Ахеменидите. Тези племена дори подлагали господарите си на сериозни изпитания, като изисквали от тях — и получавали — „данък“ под формата на транзитни такси за преминаване на имперските армии през техните територии. Александър ги атакувал с присъщата си енергия, ала дори и той не успял да ги покори окончателно. Въпреки това военните пунктове, разпръснати из цял Иран, служели като възлови точки в надалеко разпростиращата се снабдителна и комуникационна мрежа.
Чисто военните селища по начало трябвало да се различават от истинските полиси — градове, основани от Александър и изграждани в гръцки стил с пълен комплект от граждански структури. Много от тях, приели имената на най-близките съществуващи села, като обитателите както на военните селища, така и на градовете били едни и същи: македонски ветерани, вече негодни за военна служба, и гръцки наемници. Но някои Александрии, включително първата от тях, кралицата на всичките Александрии — днешната Александрия в Египет — не само че била основана като полис, но била така разположена, че да служи за бъдещ център на търговията много столетия след като изчезнала империята на основателя на града. Покрай търговията винаги се разпространява и културата, затова веднъж Александър споделил, че трябвало да продължи да основава нови градове, за да насърчава племената от планинските местности, водещи номадско съществуване, да се преориентират към заседнал и мирен живот. С това той следвал стъпките на баща си.
Независимо дали Александър съзнателно е преследвал точно това или не, но много от основаните от него градове и селища се превърнали в центрове на елинизацията. Това се доказва както от археологическите открития, така и от лингвистичните изследвания.
През зимата на 1978/9 г. съветски археолози разкриха забележителна поредица от древни погребения — непосредствено край разположения в малък оазис град Шеберган в северен Афганистан (който тогава се намираше в границите на Съветската Централна Азия). Разкопките били извършени в местността, известна като Хълма на златото — надгробна могила, издигаща се там от незапомнени времена. В древността тези земи спадали към Бактрия, заедно с цялата равнина южно от Хиндукуш, на север от бреговете на Амударя (с древно название Окс). Откритията са просто зашеметяващи: двадесет и една хиляди златни предмети в шест погребални камери. Те са датирани към края на последното хилядолетие пр.Хр. и са били оставени там от кушанските номади. Културната смесица от местните азиатски традиции и заимстванията от гърците е особено впечатляваща. В една от камерите бил открит конски череп, в друга — череп на млада жена със сребърна монета между зъбите — вероятно за таксата, която трябвало да бъде платена на лодкаря Харон, превозващ душите в последното им пътуване през река Стикс към гръцкия свят на мъртвите (Хадес). На една златна ножница били гравирани дракони с криле, обсипани с тюркоази, в мига, в който връхлитат върху гърчещи се на земята леопарди; наблизо била открита статуя на гръцката богиня Афродита, но видоизменена според представите на бактрийците за женствена красота (с добре оформен таз и общо закръглена, с малки, но щръкнали гърди).
В чисто организационен и административен аспект обаче новата империя на Александър оставила сравнително незначително наследство. Запазено било по-скоро нейното име, отколкото идеите на нейния основател или неговите постижения, които били изключително разумни, но в същото време и не по-малко амбициозни, за да успеят династиите на наследниците на Александър да се опитат да ги приложат и увековечат. Но елинистичният свят в следалександровата епоха успял да постигне мечтаното от него единство посредством разпространението на формите на гръцката духовност (не само религията, но и литературата, театъра и музиката).
Глава 9
Последните години (327–323 г. пр.Хр.)
В края на 327 г. пр.Хр. Александър започнал най-голямата си авантюра. Проникнал с войската си в земите, които гърците наричали „Индия“, макар че в действителност Александър навлязъл само в земите на днешния индийски щат Пенджаб. Древната Персийска империя някога се разпростирала далеч на изток чак до Индия. Но този период на величие отдавна бил приключил — много преди Александър да се появи на историческата сцена. Сега той напредвал в нова територия, различаваща се от завоюваните от него земи както географски, така и по своето държавно устройство. И тъй като му се налагало да се сражава с хора, които се държали враждебно не само към него, но и помежду си, Александър трябвало да бъде извънредно предпазлив. Абсолютно необходими му били сведенията на съгледвачите, които той редовно изпращал напред по маршрутите на предстоящите преходи на войските.
Това нахлуване в Индия се оказало авантюра в смисъл, че Александър очевидно нямал намерение да ограничи напредването на войските си само до някогашните граници на Персийската империя. По-скоро той бил погълнат от идеята да продължи още по-нататък в неизвестното, дори да се добере до края на населявания тогава от хората свят (въпреки че това не може да се твърди с абсолютна сигурност). Поради това стратегическият гений на Александър отново бил подложен на почти невъзможни за преодоляване изпитания — както през 335 г. в Гърция, през 332 г. при обсадата на Тир и през 330–327 г. в Централна Азия. Трябвало да мисли как да се справи с разярените индийски бойни слонове, с опустошенията от мусоните, а също и с непознатото дотогава за македонците природно чудо — много широката река Инд с доста силни течения и десетки ръкави в делтата си. Но въпреки това той продължавал триумфално напред, без да се плаши от препятствията. По странна ирония на съдбата само едно препятствие не успял да преодолее Александър — съпротивата на неговите крайно изтощени македонски войници и нисши офицери.
За зимни квартири избрал град Асасен (днес Сват и Бунер). След превземането на крепостта Масага и на трудно достъпната скала Аорн (днес Бар-сар иб Пир-Сар), Александър напреднал до поречието на река Инд. В началото на пролетта на 326 г. войската му се прехвърлила на отсрещния бряг и продължила до Таксила в днешния индийски щат Пенджаб (през последните десетилетия археолозите разкриха там много останки от древния град). Един от местните владетели, наричан в гръцките източници Таксил, станал негов адютант и военен съветник. Пътят на Александър по-нататък продължавал през река Хидасп (Джелум), за да се изправи срещу войниците на Пор (раджа на Паравас, могъщ противник и отколешен враг на Таксил). Благодарение на проявената от него хитрост Александър успял да прехвърли по-голямата част от войските си през реката едва ли не под носа на Пор. Обаче само хитростта не се оказала достатъчна, за да победи огромната армия на индийците, снабдена с голям брой бойни слонове. Както видяхме в Глава 7, победата в тази битка била спечелена главно от македонските фаланги и леко въоръжената пехота. Но царят бил до такава степен впечатлен от смелостта на Пор (а може би и от неговата внушителна външност), че според Ариан:
Александър не само че възстановил на Пор суверенната му власт над поданиците му, но дори прибавил към неговото царство още много други обширни територии.
От долината на река Хидасп Александър се насочил към реките Асесин и Хидраот, за да достигне до бреговете на следващата река Хифаз (с днешно име Беаз). Именно там (вж. Глава 4), поради напълно разбираеми причини, неговите редови войници за последен път обявили, че повече няма да пристъпят нито крачка в източна посока. Обезсърчени от неуморимия стремеж на техния водач към нови и нови завоевания и походи, те на практика се разбунтували срещу него. Най-после си казали думата дългите години, прекарани в безкрайни походи, изтощителни маневри, сложни обходи, потайни засади, тежки обсади и кръвопролитни сражения. Особено им тежал страхът от неизвестното, което ги очаквало занапред. Александър неохотно, изключително неохотно и може би гневно реагирал на провала на грандиозните си амбиции, но накрая все пак склонил и издал заповед да се върнат обратно към река Хидасп, като за пръв път в цялата си кариера бил принуден да отстъпва.