Анна в рокля от кръв
Шрифт:
– Ще свърша цялата работа ей така – казвам, като щраквам с пръсти и сменям темата. – Сигурно дори няма да изкарам докрай учебната година в Тъндър Бей.
Тя се обляга на волана и клати глава.
– Трябва да си помислиш дали да не останеш повече. Чувам, че е хубаво място.
Извъртам очи. Защо се прави, че не е ясно? Животът ни не е спокоен. Не е като живота на другите, които имат дом и навици. Ние сме като пътуващ цирк. Не може дори да хвърли вината на баща ми за цялата ситуация, защото и с него пътувахме много, макар че, признавам си, не чак толкова. Това е и причината тя да работи каквото работи – да гледа на карти „Таро“ или да прочиства аурата на някого по телефона и да продава окултни стоки по интернет. Майка ми –
В момента караме на север по някакъв виещ се път, който следва бреговата линия на Горно езеро, едно от петте големи северноамерикански езера. Радвам се, че се махнахме от Северна Каролина, от студените чайове, от акцентите в говора и от това гостоприемство, което никак не ми понася. Когато съм напът, се чувствам свободен. Когато се движа между старото и новото, забравям, че ме чака работа – поне до момента, в който ще стъпя на асфалта в Тъндър Бей. Засега се наслаждавам на редиците иглолистни дървета и слоевете седиментни скали край пътя, от които сълзи подземна вода като неспирна скръб. Горно езеро е по-синьо от леда и по-зелено от тревата и ярката светлина, която влиза през прозореца, ме кара да замижа зад слънчевите очила.
– Мислил ли си за университети?
– Мамо – изстенвам.
Изведнъж се изнервям, все едно под кожата ми има сапунени мехурчета. Пак ми върти своя номер: ако може и едното, и другото. Хем ме приема такъв, какъвто съм, хем настоява да се държа като нормално дете. Чудя се дали се е държала така и с баща ми. Едва ли.
– Кас – изстенва тя на свой ред. – И супергероите ходят в университет.
– Аз не съм супергерой – казвам.
Това е ужасен етикет. Егоистичен е и не ми приляга. Не се разхождам по улиците в тясно трико. Няма да получа звание за това, което правя, и няма да ме направят почетен гражданин. Аз работя в сенките, убивам това, което е трябвало да си остане мъртво. Ако хората знаеха с какво се занимавам, сигурно щяха да се опитат да ме спрат. Идиотите щяха да застанат на страната на духчето Каспър и щеше да се наложи да убивам и тях покрай Каспър, след като духчето ги захапе за гърлото. Не съм никакъв супергерой. По-скоро съм като Роршах от комикса „Пазителите“. Аз съм Грендел. Аз съм оцелелият от видеоиграта „Тихият хълм“.
– Ако толкова настояваш да продължиш да правиш това и в университета, има много градове, в които ще си намериш достатъчно занимание за четири години.
Тя завива към входа на бензиностанция, последната преди границата.
– Какво ще кажеш за Бирмингам? В това място витаят толкова духове, че и по два на месец да убиваш, пак ще имаш достатъчно и за магистратурата.
– Да, но това означава да уча в шибания Бирмингам – казвам аз и тя ми хвърля остър поглед.
Промърморвам някакво извинение. Може и да е най-либералната майка, която оставя сина си тийнейджър да ходи по нощите на лов за духове-убийци, но все пак никак не харесва да чува псувни от устата ми.
Тя спира до една колонка на бензиностанцията и поема дълбоко въздух.
– Отмъстил си за него петкратно, нали ти е ясно?
Преди да мога да кажа, че, не, не съм, тя излиза и затваря вратата.
Глава трета
Гледката се сменя рязко, като пресичаме границата с Канада, и сега гледам през прозореца към километри хълмист терен, обрасъл с гори. Майка ми казва, че това се нарича „бореална гора“ или нещо като тайга. Наскоро, откакто започнахме да се местим супер често, тя разви някакво хоби да проучва ожесточено всяко ново място, където отиваме. Казва, че така се чувства все едно сме на почивка – да знае кои са хубавите ресторанти и интересните места, които иска да посети, като пристигнем. Мисля,
Пуснала е Тибалт от клетката и той стърчи на рамото като папагал, увил опашка около врата . Не си прави труда да ми обръща някакво внимание. Той е наполовина сиамец и притежава типичната черта на тази порода – да си избере един човек, когото да обожава, и да тегли майната на всички останали. Не че ми пука. На мен ми харесва, когато съска и замахва с лапа към мен, а и единственото, с което ми е полезен, е, че от време на време усеща духовете преди мен.
Майка ми се взира в облаците и си тананика някаква несъществуваща мелодия. Усмивката е същата като на котката.
– Май си в добро настроение – казвам. – Не ти ли изтръпна задникът вече?
– От часове е изтръпнал – отговаря тя. – Но имам чувството, че Тъндър Бей ще ми хареса. А и като гледам тези облаци, явно ще поостанем там.
Вдигам поглед. Облаците са огромни и чисто бели. И висят неподвижно в небето, докато караме под тях. Отвън е мъртвешка тишина. Гледам ги, без да мигам, докато очите ми започват да дращят. Не помръдват и не сменят формата си по никакъв начин.
– Караме под неподвижни облаци – прошепва майка ми. – Нещата ще се проточат повече, отколкото очакваш.
Ще ми се да кажа, че това са суеверия, че облаци, които не се движат, не значат нищо, а и освен това, ако ги гледаме достатъчно дълго време, все ще се раздвижат, но това би прозвучало лицемерно от моята уста – все пак съм човекът, който дава да почиства ножа му със сол под лунна светлина.
По някаква причина ме хваща морска болест от тези заседнали облаци, затова пак обръщам поглед към гората – одеяло от иглолистни дървета в зелени, кафяви и ръждиви цветове, тук-таме пресечено от стволовете на бели брези, които стърчат като оголени кости. Обикновено съм в по-добро настроение по време на такива пътувания. Вълнувам се за новото място, за новия призрак, който ще преследвам, за новите неща, които ще видя... тези очаквания обикновено занимават мозъка ми със слънчеви мисли, поне докато сме напът. Може би просто съм изморен. Не спя много, а когато спя, обикновено сънувам кошмари. Но не се оплаквам. Имам такива периоди, откакто започнах да работя с камата. Рисковете на професията, предполагам: подсъзнанието ми освобождава всичкия страх, който би трябвало да изпитвам, когато отивам на места, където има призраци-убийци. И все пак трябва да се опитам да си почина малко. Кошмарите са особено гадни в нощта след като ловът е завършил успешно, а откакто отстраних Стопаджията, не спират.
След около час и след много опити да поспя, Тъндър Бей се появява на предното стъкло: разточен градски пейзаж – население малко над сто хиляди живи хора. Минаваме през квартал с магазини и бизнес сгради, но аз не му обръщам внимание. Супермаркетите са удобно място за все още дишащите, но досега не съм видял призрак, който да тича по разпродажби или да се мъчи да свие някой „Екс бокс“. Чак когато стигаме сърцето на града – по-старата част, която е над пристанището – виждам това, което търся.
Между реновираните еднофамилни жилища са се сгушили къщи с леко криви фасади, с боя, която се свлича на големи люспи, и щори, които висят накриво зад прозорците, като ги карат да изглеждат като бушонирани очи. Почти не забелязвам по-хубавите къщи. Премигвам, докато минаваме покрай тях, и вече ги няма – скучни и маловажни.
В живота си съм виждал много различни места. Мрачни места, където нещо лошо се е случило. Злокобни места, където нещо лошо все още се случва. Но винаги съм мразил слънчевите градове, осеяни с нови жилища с двойни гаражи, боядисани в нюанси на бежово като черупка на яйце, оградени от зелени морави, по които търчат смеещи се деца. В тези градове витаят не по-малко зли духове, отколкото на други места. Просто залъгват окото по-успешно. Повече ми харесва да ходя по места като това, където усещаш мириса на смърт на всеки седми дъх.