Анна в рокля от кръв

Блейк Кендар

– Ще ти обясня всичко, като стигнем – казва той през рамо. – Хайде, идвай.

Не знам защо тръгвам след него, но го правя.

Той кара Форд Темпо. Боята на колата е в около шест различни нюанса на сивото, а двигателят звучи като много ядосано хлапе, което се прави, че кара моторница във ваната. Води ме в някакъв суши бар, който отвън изглежда като страшна дупка, но вътре е поносимо.

Сервитьорката ни пита каква маса искаме: традиционна или обикновена. Оглеждам се и виждам няколко ниски маси

с постелки и възглавници около тях.

– Обикновена – казвам, преди психарят с военното яке да се надъха.

Досега не съм ял кацнал на коленете си, и точно в момента не ми се иска да изглеждам толкова неловко, колкото се чувствам. Като му казвам, че никога не съм ял суши, той поръчва и за двама ни, с което никак не ми помага да се отърва от това чувство за дезориентация. Сякаш съм в плен на един от онези сънища, в които се гледаш отстрани как вършиш глупости и крещиш на себе си, че вършиш глупости, но сънното ти „аз“ продължава да прави каквото си знае.

Момчето през масата ми се хили идиотски.

– Видях те днес с Кармел Джоунс – казва той. – Не си губиш времето.

– Какво искаш? – питам.

– Само да помогна.

– Нямам нужда от помощ.

– Веднъж вече ти помогнах.

Той се навежда над храната, която пристига – две чинии с мистериозни кръгчета, в едната панирани, в другата покрити с малки оранжеви точици.

– Пробвай ги – казва той.

– Какво е това?

– Филаделфия рол.

Оглеждам чинията скептично.

– А оранжевото какво е?

– Хайвер от треска.

– Какво, по дяволите, е хайвер от треска?

– Яйцата на рибата.

– Не, мерси.

Толкова се радвам, че има „Макдоналдс“ през улицата. Рибешки яйца. И какъв е този, по дяволите?

– Аз съм Томас Сабин.

– Спри да правиш така.

– Извинявай – ухилва се той. – Просто при теб е толкова лесно. Знам, че е невъзпитано. Освен това наистина не мога да чета мисли постоянно.

Той натъпква в устата си цяло руло от сурова риба, осеяно с рибешки яйца. Опитвам се да не дишам, докато той дъвче.

– Обаче наистина вече ти помогнах. Армията на троянците, сещаш ли се? Когато тия се появиха зад теб днес. Кой ти прати тази мисъл? Предупредих те да внимаваш с тях. Пак заповядай!

Троянската армия. Точно това си помислих, когато Майк и компания застанаха зад мен на обяд. Но сега като се сещам, не знам как ми хрумна това. Бях ги забелязал само с периферното си зрение. Армията на троянците. Това хлапе е навряло мисълта в главата ми толкова недоловимо, колкото бележка, закачена на видно място.

А сега ми обяснява колко е трудно да изпращаш такива сигнали, как му пламвала главата в началото, докато се е учил. Звучи сякаш се мисли за мой личен малък ангел-хранител, или нещо от сорта.

–

И за какво да съм ти благодарен? – казвам ядно. – За остроумието ти? За това, че вкара личните си преценки в главата ми? Сега ще има да се чудя дали съм решил, че тези типове са скапаняци, защото наистина така мисля, или защото ти така мислиш.

– Повярвай ми, ще се съгласиш с мен. А и наистина не е добра идея да говориш с Кармел Джоунс. Или поне засега. Наскоро скъса с бичето Майк Андовър, май миналата седмица. А за него се знае, че има навика да блъска хора с колата си само защото хвърлят погледи, докато я вози.

Не ми харесва това хлапе. Самонадеян е. Но същевременно е искрен и добронамерен, което ме кара да омекна малко. Но ако и сега подслушва какво си мисля, ще му надупча гумите.

– Нямам нужда от твоята помощ – повтарям.

Ще ми се да не ми се налага да го гледам повече как яде. Но панираните хапки не изглеждат толкова зле и май миришат поносимо.

– Аз пък мисля, че имаш. Забелязал си, че съм по-различен. Ти дойде тук преди колко – седемнайсет дни?

Кимам сковано. Точно преди седемнайсет дни взехме отбивката за Тъндър Бей.

– Така си и мислех. През последните седемнайсет дни имам най-гадното главоболие в опита си на медиум досега. От тия, дето ти пулсират в главата и се загнездват зад лявото око. Кара всичко да ми мирише на сол. Чак сега като си говорим, малко започна да ми минава.

Той избърсва уста и изведнъж става сериозен.

– Трудно е за вярване, но трябва да ме чуеш. Получавам такива главоболия, само когато нещо наистина лошо е напът да се случи. А досега никога не е било толкова зле.

Облягам се назад и въздъхвам.

– И с какво точно мислиш, че ще ми помогнеш? За кого ме мислиш?

Разбира се, мисля, че знам отговорите на тези въпроси, но не пречи да проверя за всеки случай. А и се чувствам в напълно неизгодна позиция, хванат тотално неподготвен. Щеше да ми е по-добре, ако можех да спра с този дяволски вътрешен монолог. Може би просто трябва да казвам всичко на глас. Или да мисля само в картинки: коте, което си играе с кълбо прежда; продавач на хотдог на ъгъла на улицата; продавач на хотдог, който държи коте.

Томас избърсва крайчето на устата си със салфетка.

– Готино желязо имаш в чантата – казва той. – Старата г-жа Мърви Очи изглеждаше доста впечатлена.

Щраква с клечките и взима едно парче от панираното суши, после го натъпква в устата си. Докато дъвче, говори, а ми се ще да не е така.

– Бих казал, че си някакъв тип убиец на духове. И знам, че си тук за Анна.

Сигурно трябва да го питам какво още знае. Но не го правя. Не ми се говори повече с него. И без това вече знае твърде много за мен.