Армагедони (Антология)
Шрифт:
Пет месеца по-късно получих препоръчано писмо с въздушна поща от Перу. В него открих набързо написана бележка и пликче с половин дузина семена. „Открих ги в една висока долина в Апуримак. Може би си заслужават да бъдат изследвани. Х. С.“ — това бе съдържанието на бележката.
Разгледах семената под микроскоп и установих, че принадлежат към някакъв примитивен сорт царевица. Дотогава не бях виждал толкова дребни семена и се зачудих какво ли е накарало д-р Санчарес да мисли, че могат да ме заинтересуват, тъй като не бе обяснил нищо. Така или иначе, предадох ги на нашата старша градинарка и я помолих да положи максимални усилия с тях. След три седмици тя ми каза, че пет от шестте зрънца са покълнали.
Няколко дни по-късно отидох
Истинският шок обаче настъпи, когато получих отговора на д-р Санчарес. След като описваше доста подробно района, в който бе открил растенията, той приключваше със следния извод: „Открих ги на петстотин метра по-високо от местата, където дотогава бях намирал дива царевица, така че жизненият им цикъл вероятно е изключително кратък. Почвата беше наистина изключително бедна — нискокачествен льос. Предполагам, че тези растения не само са се сдобили със симбиотична ризобия за производството на азот, но може би и с бактерия, която натрупва фосфати. Допускате ли, че това е възможно?“
Санчарес се оказа напълно прав за продължителността на жизнения цикъл. Растенията узряха на тримесечна възраст. Към февруари 1989 година вече бяхме събрали достатъчно семена и можехме да си позволим първите ограничени експерименти. Нати успя да извлече от втората реколта една неизвестна дотогава бактерия с ресни, която вирееше около азотните грудки и, изглежда, притежаваше именно качествата, предположени от д-р Санчарес. В негова чест я нарекохме Phosphomonas sancharezii и стиснахме палци. За пръв път от началото на декември с Нати започнахме да споделяме, макар и само помежду си, и то доста предпазливо, че може би сме в началото на пробив.
Следващите три години посветихме изключително на прехвърлянето на азотообразуващите гени на дивата царевица към нашите високодобивни сортове. Първият ни истински успех настъпи с ГХ14. Потомството, кръстосано по колхициновия метод, имаше четиримесечен жизнен цикъл, запазваше качествата си в течение на три поколения и даваше добиви, четири пъти по-големи от тези на дивия първообраз. Междувременно Нати и нейните колеги продължиха да усъвършенстват бактерията. В течение на две години бяха успели да я убедят да работи в хармония както с пшеницата, така и с царевицата. Когато получихме резултатите от първите полеви изпитания, стана ясно, че добивите се увеличават с от 30 до 50 на сто без усилия и при това без каквито и да е странични ефекти. Нати и аз сияехме от щастие. 1992 беше нашата златна година. Сега си давам сметка, че това бе четвъртият от петте споменати епизода.
През тази година решихме също така да внесем ред в отношенията си и да се оженим. Дотогава все бяхме отлагали. Донякъде от леност, донякъде заради данъчното облагане. Сега обаче тя изведнъж реши, че трябва да създадем семейство. Казах й, че ако нещата се развият както очакваме, не след дълго ще трябва да обикаляме света и да наглеждаме експериментирането в тропически условия. Но тя вече бе взела решение: в течение на година или две можеше да се отдаде на Природата, вместо да се занимава с Наука. Реших, че и аз имам желание да стана баща. Ала събитията не се развиха бързо.
В „Монагри“ бяха напълно убедени, че бактерията е безспорен победител. Спуснаха над нея завеса на сигурност и започнаха трескаво да обмислят как да се извлече от нашето откритие максимално възможната финансова полза. Дори и при тези успехи аз обаче смятах, че ще ни бъдат необходими поне още десет години, за да постигнем значителен напредък в борбата срещу стария враг на човечеството — глада. За щастие успяхме да продължим заниманията си с ГХ14.
Резултатите от първите експерименти в тропиците бяха направо разочароващи. Добивите бяха наполовина по-малки от тези, които постигахме във Великобритания. И при това положение обаче ГХ14 определено доказа, че може да се развива успешно в почви, съвършено бедни откъм нитрати и фосфати. Преценихме, че в този си вид бе в състояние да увеличи селскостопанските добиви в Третия свят с около 10 процента. Да не говорим, че тепърва предстоеше да се изпробва рязко подобреният щам на бактерията!
През април 1993 година Нати най-сетне успя да забременее. Решихме да прекараме годишния си отпуск през третата седмица на юни във вила, която бяхме наели на Лазурния бряг. По пътя към вилата се отбихме при майка ми в Челмсфорд, съобщихме й добрата новина за детето и оттам се отправихме към Доувър, за да хванем нощния ферибот. Още когато наближихме северния край на тунела Дартфорд, бяхме спрени от полицейски патрул, който поиска да види документите ни за самоличност и разрешителните ни за работа. Забелязах, че всички полицаи бяха въоръжени. Отвориха багажника на колата и огледаха куфарите ни. Попитах един от тях какво търсят, но той ми отговори: „Ако го открием, ще ви кажем.“ После затвориха багажника и ни дадоха знак да продължим пътя си.
Когато се качихме на рампата, в далечния край на тунела видяхме още въоръжени полицаи, пожарна кола и изгорелите остатъци от два товарни камиона, изтеглени встрани от пътя. На бетонната стена до тях се виждаше небрежно нарисуваният знак на Движението за право на работа — сърп и стиснат юмрук. Включих радиото с надеждата да чуя някакви новини, но навсякъде имаше само музика. Унищожаването на два чуждестранни камиона очевидно вече не се възприемаше като новина от първостепенна важност.
Този инцидент обаче, колкото и незначителен да изглеждаше, ни накара с Нати да си поговорим по теми, каквито не бяхме разисквали от години. Струва ми се, че и на двама ни тогава стана ясно какъв изолиран живот водим. Всички наши близки и приятели работеха в същата област, в която и ние. Получавахме много повече пари, отколкото можехме да похарчим, и нямахме конкретни политически симпатии, макар и двамата да бяхме гласували за Социалдемократическата партия. Без да бяхме признавали това гласно, и двамата си мислехме, че стоим по-горе от повечето хора по света. Не за друго, а защото знаехме какво правим и защо го правим. Лесно би могло да се заяви, че сме били самоуверени и самодоволни. Искрено казано обаче, не би трябвало да бъдем обвинени в такова нещо. Бихте могли да ни оцените като завършени продукти на нашето социално възпитание, като високоспециализирани клетки от обществото, глезени от него и богато възнаградени за нашите успехи. Не биваше да се очаква от нас да схванем всички нравствени нюанси в поведението си, след като се бяхме заели с практическото постигане на една от малкото наистина алтруистични цели на човечеството.
Но по време на почивката обсъдихме този въпрос неведнъж. При това разговорът се подемаше винаги от Нати. Може би имаше някаква връзка с нейната бременност. Веднъж, легнали един до друг, след като се бяхме любили, тя се обърна към мен с внезапен въпрос.
— Не смяташ ли, че понякога се опитваме да играем ролята на Господ Бог?
— За какво говориш?
— Самата аз не съм сигурна в правотата си. Имам обаче такова чувство.
— Нати, но ти нали не вярваш в Бога?
Тя не ми отговори веднага, така че повторих въпроса си.
— Не знам дали вярвам или не вярвам — отвърна. — Сега ми се иска да вярвам. Имам нужда да се чувствам в безопасност.
— Значи в момента не се чувстваш в безопасност?
— Трудно ми е да ти го обясня. Понякога изпитвам неприятното усещане, че дъното на света може да се отвори и да пропадна през него. И че ако това стане, пропадането ми ще е безкрайно.
Усетих как тя внезапно потрепери.
— Ти тази сутрин взе ли си витамините? — попитах.
— Ти изобщо слушаш ли какво ти говоря? Признай си, че не ме слушаш.