Армагедони (Антология)
Шрифт:
— Забравих да ти кажа, че вече се обадих в Лос Анджелес и в Брисбейн от твое име. В момента те нямаше, но реших, че ще е разумно.
— Сам… — започнах, но не успях да открия необходимите думи.
— Всичко е наред, приятелю — смигна ми той. — И ти щеше да направиш същото за мен при подобни обстоятелства.
Някъде към три часа следобед се появиха два хеликоптера. Единият с устройство за дисперсия от въздуха, другият — натоварен с допълнителни бидони отрова. Минути след пристигането си първият се издигна отново във въздуха и започна да кръжи напред-назад над оризищата и над
Вечерта попитах Сам колко време според него е необходимо, за да се възобнови работата на станцията.
— Все още не съм започнал дори да мисля за това — отвърна. — Задай ми същия въпрос след седмица и вече ще имам някакъв отговор. Засега единственото, което ме вълнува, е стопроцентовата стерилизация. Ще ти кажа обаче нещо, Клайв. Когато дойде време да пиша отчета си за това дребно произшествие, ще имам грижата едно копие да отиде в Канбера, а друго — в ООН.
— Ами договорът ти с „Монагри“? Там не е ли писано, че…
— Майната му на договора! Ако сега не дадем гласност на това, ще го опитат отново другаде! Какво щеше да се случи според теб, ако не бях решил случайно да се поразходя до оризищата?
— Разбирам, разбирам. И на мен сърцето ми почти спря, когато видях какво е станало. За миг имах кошмарно видение: представих си цялата долина, изчезнала под дебел слой зелена слуз. Заслужаваш златен медал.
— Може пък и да заслужа — каза той замислено. — Стига да успея.
— За Бога! Та ако не успееш, какво друго можем да направим?
— Да пръскаме, отново да пръскаме и пак да пръскаме. Дори и ако трябва да избием всички живи същества от тук до залива. Неволно създадохме неутолим раков тумор от водорасли и бактерии. Ако не успеем да го унищожим напълно, и то тук и сега, остава ни само да коленичим и да се молим за душите си.
— Не може да не сме го унищожили!
— Така се надявам. Наистина се надявам. Ще бъда обаче много по-спокоен, ако утре по това време не открием и следа от водораслото в радиус от десет километра. Сега ще си легна и те съветвам да направиш същото. Чака ни едно доста нервно денонощие.
Последвах съвета му, но ми беше много трудно да заспя. Лежах по гръб, втренчил поглед в тавана, и размишлявах над събитията, които ни бяха довели до този момент. По едно време усетих, че мисля за Нати и бебето. За пръв път от детството си насам започнах да се моля.
Събудиха ме грохотът и дрънченето на излитащ хеликоптер. Скочих от леглото, навлякох някакви дрехи и успях да изляза навън тъкмо в момента, когато една от машините се извисяваше над долината в посока към брега. Ами се връщаше към бунгалата. Извиках го и той ми махна с ръка в отговор.
— Добро утро, Клайв.
— Дано да си прав. Тази нощ не спах добре.
— И аз.
— Сам ли излетя?
— Да. Реши да огледа района. Езерото започна да прелива около четири сутринта. По-късно, отколкото бяхме предполагали.
— Оризищата как са?
— Изглеждат чисти, слава Богу. Ще трябва обаче да ги огледаме поне още веднъж, за да сме спокойни. Искаш ли кафе?
— Разбира се.
Устроихме се на верандата пред кухнята с чашки черно кафе и започнахме да обсъждаме събитията от миналия ден. През ниските облаци на източния хоризонт се подаваха дълги тънки лъчи сребриста светлина и показваха откъде ще изгрее слънцето.
— Предполагам, че си много разочарован от случилото се — каза той. — Всички тези години труд отидоха на вятъра.
— Знаеш ли, все още дори не съм започнал да се замислям за тази страна на нещата — отвърнах. — Сигурно и на това ще му дойде времето. Засега обаче всичките ми мисли и надежди са свързани със Сам и с бидоните биотоксин.
— Прав си. Клайв, не ти ли се струва странно, че при опитите ти у дома такива странични ефекти не се получиха?
— Точно за това после се правят експерименти в тропиците. И ще ти кажа, че изобщо не бих повярвал в случилото се, ако не го бях видял със собствените си очи. Беше наистина превъзходен пример на приложна биотехнология. Може би заслужаваше две дузини Нобелови награди. За Бога, нашите началници сега навярно не са в никак добро настроение.
— Забравяш, че „Монагри“ се занимава и с производството на фосфати — усмихна се лукаво той.
След като изпихме кафето, отидохме да хвърлим още един поглед на оризищата. Представляваха жалка гледка. Цялата вода бе прехвърлена към основния канал и изсъхващите участъци бяха покрити от жълтеникаво-сива паяжина, подобна на мъртвешки саван. Впечатлението бе за нещо зловещо и извънземно. Наблюдавах участъците в течение на няколко минути, а после изминах стотината метра до потока. Видях как в центъра на канала плава колония синьо-зелени цъфтящи водорасли, голяма колкото чиния. Последва я втора, а след това — и трета. Извиках Ами. Той бързо притича при мен, видя причината за страха ми и се опита да ме успокои с усмивка.
— Съвсем невинна работа, Клайв. Идват от езерото. Когато затворихме главния шлюз, равнището на водата се повдигна. Сега е започнала да прелива. Тези водорасли са повърхностни. Носят се насам по този начин още от сутринта.
Отново се взрях в една буца водорасли, която бодро плаваше по течението.
— Ти провери ли в какво състояние е езерото? — попитах.
— Не — призна той. — Но има ли смисъл? Водораслите никога не се движат срещу течението. Как биха могли да заразят езерото?
— Нямам представа — отвърнах. — Може би съм станал много мнителен, обаче ще му хвърля един поглед. За мое собствено спокойствие. Ще ме придружиш ли?
Ами поклати глава.
— Обещах на Сам да организирам още едно пръскане на оризищата — каза. — Ще се видим на закуска.
Тръгнах по пътеката покрай потока. На едно място видях буца цъфтящи водорасли, задържана от невидима преграда. Когато си дадох сметка, че е късче от същата маса, която се носеше надолу по течението, си отдъхнах. Ами беше прав. Проблемът ни, ако все още съществуваше, се намираше в другия край на долината. Този, който сега оглеждаше Сам. Така или иначе, след като бях извървял този път, реших да не се връщам.