Армагедони (Антология)
Шрифт:
Най-високите дървета по скатовете на хълмовете вече бяха огрени от слънчевите лъчи, когато започнах да изкачвам склона на насипа. Невидима горска птичка пееше тъжна трела в глъбините на гората: лу-и, лу-и, лу-и. Това обаче бе единственият звук, ако се изключеше ромоленето на потока.
И тогава видях езерото!
Чувството, което изпитах в този миг, беше чисто физическо. Стори ми се, че някой изтръгва стомаха ми и омотава краката ми със собствените ми черва. Вдигнах ръце и започнах детински да ръкомахам пред лицето си сякаш за да отпъдя от погледа си това, което виждах. Искаше ми се да се събудя и да се измъкна от наблюдавания кошмар.
Там, където предишния
Останах като закован върху земята и не откъсвах поглед от зловещата каша. Сърцето ми бе изпълнено с неописуем ужас. Накрая отметнах глава назад и завих, подобно на уплашено и измъчено диво животно. Две стреснати патици се измъкнаха от кашата, направиха кръг около близките дървета и отлетяха на юг.
Докато наблюдавах как се смалиха и изчезнаха от погледа ми, съобразих какво се бе случило, какво щеше да се случи и какво щеше да продължава да се случва, освен ако не станеше чудо, което да го спре. Съвсем мъничко парченце обезумяло водорасло, прилепнало към крачето на птица, се бе оказало достатъчно. Като е удвоявало масата си на всеки петнайсет минути в топлите води на езерото, без да познава нищо друго, освен неутолимия си глад, за двайсет и четири часа — или може би дори за по-малко време — то бе успяло да покрие цялата му повърхност.
Тогава забелязах, че на някои места водораслото бе започнало да се простира навън, върху тръстиките и тревата, отделящи езерото от близките дървета. Това ме извади от вцепенението ми. Обърнах се с гръб към отвратителното зрелище и се устремих с все сила по пътеката, водеща към далечната станция. През цялото време пред очите ми се въртяха двете птици. Щяха да отлетят някъде надалеч и да изплакнат слузестите си крака в някое блато или поток, чиито води вече са усетили първата топлина на изгряващото слънце.
Събитията, които се развиха през следващите двайсет и четири часа, са все още объркани в паметта ми. Спомням си какво изражение се появи на лицето на Ами, след като научи за откритието ми. Спомням си как помогнах да се натоварят на камиони половин дузина бидони с биоцид и заповядах на двама от шофьорите да отидат до горната част на езерото и да ги излеят в захранващите извори, а после да се заемат с пръскането на всички следи от водораслите, простиращи се под дърветата. Спомням си и побелялото лице на Сам, който се върна след час и съобщи мрачната новина, че са открили ясни следи от водораслото в ручей, разположен на пет километра от нас. Спомням си много добре и как започна да ругае и да удря челото си с юмруци, когато споделих с него своите подозрения за птиците.
Той незабавно нареди да се заредят повторно резервоарите на хеликоптера и каза на пилота да обработи всички водни площи между нас и залива, защото „ако стигне до морето, вече няма да имаме никаква възможност да го спрем!“. После отидохме заедно при радиостанцията и прекарахме следващите четири часа в отправяне на отчаяни молби за помощ към правителството, армията, „Монагри“ и към всеки, който според нас щеше да ни приеме сериозно.
Същата вечер Сам свика военен съвет в главната лаборатория. Междувременно бяха дошли още четири хеликоптера и цистерна, натоварена с гориво и с достатъчно биоцид, за да превърне цялата долина в безжизнена пустиня. На екрана бе проектирана карта на целия окръг. Сам я раздели на половин дузина оперативни зони и даде указания на пилотите. Тези мъже, които работеха за държавни земеделски стопанства, така и не успяха да схванат сериозността на положението. Един от тях запита Сам защо е толкова уплашен.
— Нали става дума за онуй растение, дето вирее по патешките езера?
Сам се съгласи, че в общи линии става дума именно за него.
— И какво му е страшното?
Сам кимна с разбиране.
— Може и да греша и се моля на Бога да греша — каза. — Мисля обаче, че сме изправени пред нещо, в сравнение с което всички атомни бомби на света може да ти се сторят не по-опасни от лека настинка. Освен ако не унищожим това нещо абсолютно, тотално и напълно, тук и сега, до два дни, след месец няма да остане нищо, което да ти прилича на Куинсланд. Няма да останат никакви гори, никакви реки, никакви поля, никакви животни, никакво море. Ще остане само пелена от синьо-зелена тиня, която ще покрие всичко. А след нас ще дойде ред и на останалата част от света.
— Боже мой! — възкликна уплашеният му събеседник. — И как по дяволите започна всичко това?
Сам ме погледна.
— Предполагам, че е пряк резултат от прилагането на неправилен подход при преследването на правилна цел — отвърна. — Въпросът сега е: ще успеем ли да го спрем?
През целия следващ ден, от изгрев до залез слънце, хеликоптерите бръмчаха надлъж и нашир из долината, като покриваха всичко с гъста мъгла от биоцид. Вече не се избираха отделни мишени. Ставаше дума за унищожаване на всякакви следи от водораслото в район с размери шест на четири километра. През това време Сам се свърза с Канбера, докладва за случилото се и поиска да го свържат с министър-председателя. Успя да постигне това, макар и да не разбрах точно как. Не знам и какво точно му е казал — самият той не можа да ми го обясни съвсем смислено, — обаче видях, че положи всички възможни усилия да убеди министър-председателя Браунли в случай на провал на досегашните ни усилия да нареди евакуацията на целия полуостров Арнъм и после да хвърли върху него термоядрена бомба. Това предложение бе категорично отхвърлено. В онзи момент си помислих, че Сам просто се изразява образно, за да подсили аргументите си. Което показва, че дори и аз тогава все още не съм бил в състояние да схвана истинската сериозност на положението.
Струва ми се, че през онази нощ изобщо не успях да мигна. Още при изгрев слънце застанах пред радиостанцията заедно със Сам и Ами и започнахме да изслушваме рапортите на пилотите на хеликоптерите, докато те обработваха все по-отдалечени райони, нанасяхме нови червени кръстчета върху картата и се споглеждахме, без да си казваме нищо. Никой от трима ни не искаше да изкушава съдбата и да казва, че операцията без съмнение се е увенчала с успех. Сам разшири периметъра с още пет километра и пак не откриха нищо. Когато най-накрая чухме и последния рапорт, че „всичко е чисто“, обади се Ами:
— Е, все някой ще трябва да го каже. Ние победихме. Нали така, Сам?
Сам погледна разсеяно картата върху масата и започна да защрихова в лилаво-синия триъгълник на езерото.
— Може и да сме успели — отвърна. — Но когато става дума за рак, никога не трябва да се забравят метастазите. Ако Клайв не бе видял вчера онези проклети патици, сигурно щях да се съглася с теб. Сега обаче…
Така и не довърши мисълта си.
След като изпълниха мисията, хеликоптерите се завърнаха в базата. По време на закуската пилотите потвърдиха рапортите си. Водораслото, както и всичко останало, било напълно унищожено. Сам ги похвали за превъзходната работа и после им съобщи, че ще трябва да повторят всичко още веднъж. Приеха думите му по-леко, отколкото очаквах, но тогава не знаех по колко им се заплаща.