Армагедони (Антология)
Шрифт:
Опитах се да възразя, но погледът ми попадна върху тялото й. Въображението ми превключи на съвсем друга и определено приятна вълна. След това тя не засегна повече въпроса за Бога.
През септември в обстановка на строга поверителност ми бе казано, че е направено всичко необходимо за едновременното провеждане на три отделни полеви опита с бактерията в тропически условия. Съответно в Бразилия, Зимбабве и Северен Куинсланд. Беше ми предложено сам да избера къде да отида и аз се спрях на Куинсланд. Първо, защото познавах лично Сам Уолъс и, второ, защото дотогава не бях посещавал Австралия. Тъй
Приземих се в Даруин на 3 декември и след час отново бях във въздуха. Полетяхме в източна посока, като преминахме над резервата Арнъм и се насочихме към Нулунбуй, разположен на брега на залива Карпентерия. В Нулунбуй ме очакваше хеликоптер на компанията, който трябваше да ме отведе в експерименталната станция „Куинсланд“ в близост до Ароусмит.
Пристигнахме на местоназначението малко преди шест часа вечерта. Направихме няколко кръга над оризищата и кацнахме на пистата до игрището за крикет. Посрещнаха ме Сам Уолъс, началник на станцията, и негов индийски колега, представен ми като „Ами“. Сам ме придружи до бунгалото, което щеше да бъде мой дом през следващата седмица, след това и тримата отидохме в главната лаборатория. Там ме запознаха с плана на експеримента и със схемата на оризищата.
От гъсто залесените хълмове над долината се спускаха два захранващи планински потока. В горната й част бе издигнат земен насип, който да осигури резервно водохранилище в случай на по-дълга суша. Единственият излаз от изкуственото езеро захранваше умно проектирана напоителна система от множество канали, контролирани от своя страна от ръчно управлявани шлюзове.
Сам ми показа два участъка на картата. Единият беше разположен в долната й част, другият — в средата на обекта.
— Тези са най-подходящите — каза. — Горният е засят с хибрид от Бали, а долният — с дългозърнест сорт от Суматра. И двата сорта са с доказани качества, и двата си сътрудничат добре с Azospirillum, така че няма да се появи опасност от азотен глад.
— Ти решаваш, Сам. Ти командваш тук.
— Значи разбрахме се. С7 и Д5. А сега нека изпием по някоя и друга бира.
Рано на другата сутрин, без каквото и да е излишно суетене, заредих пръскачка под налягане с разтвор от бактерията 500:1 и я връчих на един от помощниците на Сам. После обух гумени ботуши, стигащи до кръста, и заедно със Сам и Ами се отправихме към участък С7.
Растенията вече бяха разцъфнали. Азотофиксиращото водорасло Anabaena се виждаше ясно и наподобяваше зелена ципа, покрила повърхността на водата. Кимнах на Сам и дадох знак на момчето с пръскачката. То отиде до центъра на участъка, включи двигателя й и след малко върху повърхността започна да се образува нежна мъгла, изпълнена с бактерии. Работата му отне около десет минути. Сетне отидохме до другия участък и повторихме операцията. Разтворът тъкмо стигна за пълноценната обработка на двата участъка. След това под лъчите на горещото слънце се отправихме към хълма, за да се насладим на заслужена закуска.
На масата информирах Сам и Ами за другия аспект на програмата и им обясних какво се опитваме да постигнем. И двамата изказаха известен скептицизъм, когато им обясних, че очакваме увеличение на добивите от порядъка на 50 процента.
— Звучи ми малко като черна магия — поклати глава Сам. — Та ние направо заскачахме от радост, когато постигнахме увеличение от осем на сто с хибрида от Суматра. При това го подхранихме с фосфати.
— Знам, знам, Сам. Обаче ако се окажем прави, а мисля, че е така, то най-после ще направим пробива, който всички очакваме още от дните на преподобния Томас Малтус.
След закуската изпратих по телефона шифровано послание до представителството на „Монагри“ в Брисбейн и предадох, че всичко се развива по план. Изпратих и телеграма до Нати, в която я уведомих, че съм жив и здрав и всичко върви добре. Накрая, все още неосвободил се напълно от ефекта на часовата разлика, реших да се разходя из долината и да разгледам езерото отвъд насипа.
Два часа по-късно, когато се връщах, видях, че към мен се е затичал Ами. Слънцето вече грееше много силно и се запитах какво ли го е накарало да ме търси в тази горещина.
— Връщай се, Клайв! Връщай се веднага! Имаме си големи неприятности!
— Неприятности ли? Какви?
— Водораслото. Водораслото в оризищата.
— Какво му има?
— Обезумя.
Погледнах го. Не можех да проумея за какво точно ми говори.
— Обезумя ли? Какво по-точно означава това?
— Сам ще разбереш — отвърна задъхано той. — Според Сам твоята култура е предизвикала взривообразно размножаване на Anabaena. Сега се опитваме да затворим шлюзовете и да го спрем.
След малко установих, че и аз тичам надолу по пътеката. Когато стигнах до едно място, откъдето се виждаха оризищата, застинах. Двата участъка, които бяхме обработили с бактерията, сега бяха покрити с яркозелен като маруля плътен килим от цъфтящи водорасли. Половин дузина мъже с маски и моторни пръскачки се движеха из килима и го обсипваха с дисперсия, която вероятно беше биоцид.
— Боже мой, кой можеше да предположи такова нещо! — прошепнах.
Открих Сам в лабораторията, надвесен над един микроскоп. Обърна се към мен, когато усети влизането ми, и ми даде знак и аз да погледна. С ужас видях как клетките на Anabaena алчно поглъщат хранителните вещества, подавани им от бактерията, а после наедряват, делят се и се размножават с почти невероятна скорост. Микроскопичните хищници, които не трябваше да допускат подобни неща, очевидно бяха напълно безсилни да се справят с водораслото, открило способ да погълне всички налични запаси от фосфор. Усетих как целият ми гръб се покри със студена пот.
— За Бога, Сам… — промърморих. — Даваш ли си сметка какво можеше да стане, ако…
— Дали си давам сметка? — отвърна той мрачно. — Вече поисках по радиото от Нулунбуй да ни изпратят петдесет бидона биоцид и хеликоптер с пръскачка. Дори и при това положение няма да има гаранция, че сме успели. Затворихме главния шлюз едва два часа след обработката. Успях обаче да изпратя петима човека да почистят долната част на потока. Хайде да проверим как се справят.
Слънцето ни удари като чук, когато тръгнахме покрай канала. На дъното му бе останала само тънка струйчица вода и калта беше започнала да изсъхва и да изпуска пара. Част от тревата покрай брега, засегната от биоцидния аерозол, бе пожълтяла.
— За колко време можеш да запазиш канала сух? — попитах.
— За около дванайсет часа, плюс-минус два часа. След това водохранилището ще прелее над дигата. Все пак може би тези дванайсет часа са повече, отколкото заслужаваме. Извадихме късмет, че мусоните закъсняха. От седмица върху хълмовете не е падал сериозен дъжд.
Открихме множество следи от разбойника Anabaena, но си личеше, че биоцидът си бе свършил работата. Свитият ми стомах започна да се отпуска. В този момент внезапно се сетих за другите два експериментални участъка и неволно изстенах. Сам попита каква е причината. Когато му отговорих, той разбра и ме успокои с ръмжене.