Без шанс за разпознаване
Шрифт:
— Как може ти да не се обадиш повече от час?
Тя махна с ръка към телефонния автомат. Един мъж говореше в слушалката, а след него се виеше дълга опашка.
— Тук ври и кипи. Мислех, като свърша работа, и тогава да се обадя. Знам, че е като стрелба напосоки, но…
— Не, Боби, това си е направо гениален ход.
Той рядко правеше комплименти и тези негови думи я накараха да спре за момент.
— Когато момичето ми каза, че се сеща за него… е, почувствах се като на Коледа. Исках да го открия и да ти го поднеса като подарък. Не исках предварително да се обаждам. — След което изкрещя: — Ето го! — и вдигна високо картона, който току-що
Мъжът се подвоуми как да постъпи, не знаейки коя е Боби. Болд и Гейнис се легитимираха почти едновременно, само Болд произнесе пръв:
— Полиция!
Това предизвика истинска суматоха сред насъбралите се хора. Болд се извърна и видя как четирима младежи тъкмо се изнизваха на бегом през вратата.
Докато изписваше съобщеното му от Гейнис име върху екрана, мъжът каза:
— Много подходящ начин да се поразреди тълпата. Много ви благодаря. И аз смятам да го използвам някой път.
След което се извърна към екрана и изчете на глас появилата се информация:
— Бабкок Джонатан. Няма телефон. Улица „Южен Вашингтон“, хиляда седемстотин и четири, апартамент две ве. Да ви го разпечатам ли?
Нямаше кой да му отговори. Двамата полицаи вече бяха на вратата.
60.
Дафи паркира недалеч от къщата на Сантори на улица „Джексън“, където с Болд преди време бяха арестували Никълъс Хол.
Протегна ръка към мобифона си, за да повика подкрепление — машинална реакция, автоматизирана след толкова години работа, но се отказа. Заради Бен и най-вече заради себе си — не искаше да излезе отново, за втори път в рамките на двадесет и четири часа, че се е лъгала. Разумът й подсказа, че е по-добре първо да проучи обстановката и едва тогава да се обади.
Прехвърли чантата през дясното си рамо, отвори я и пъхна ръка вътре, улавяйки пистолета. Нямаше да паркира в алеята до къщата, защото колата й беше различна марка от тази на Мартинели. Щеше да я остави тук и да отиде пеша до къщата, прикривайки си лицето, доколкото беше възможно. Мисълта Гарман да е забелязал и прочел адреса на Бен върху раницата й се струваше състоятелна. Ако беше така наистина, Колежанина точно в този момент можеше и да я наблюдава, покачен на някое дърво, или все още да подготвя запалителната си инсталация в личната си лаборатория. А можеше и да дълбае нова препратка към Библията върху кората на някое дърво. Нямаше да се оглежда и да го търси по дърветата наоколо, нямаше да се издава. Ще влезе вътре, надявайки се да намери Бен. Нали всъщност не беше много сигурна за случилото се с Гарман?
Потейки се от притеснение и стискайки пистолета, пъхнала ръка в отворената си чанта — сърцето й биеше до пръсване — тя въздъхна тежко и излезе от колата. Държи всичко под контрол, успокояваше се тя. Нямаше защо да се паникьосва.
Дафи изобщо не обърна внимание на ситния дъжд, на студа, просмукал въздуха. Дъждът беше нещо съвсем обичайно с наближаването на зимата, както и резките смени — един ден циганско лято, на втория ден — студен порой. Нагоре по хълма имаше малък парк. Дърветата са високи, помисли си тя, наполовина сигурна, че Гарман може да е там. Съжали, че не се беше обадила на Болд, че не се беше обадила за подкрепление, но си припомни за заповедта на Шосвиц за отмяна на така или иначе несполучилото наблюдение на къщата с Мартинели.
Пое към задния вход и
Пръстът й се задържа над ключа за осветлението, тя се чудеше дали по този начин нямаше да задейства детонатора на взривното устройство. Огледа се в кухнята, възприемайки всичко в нея като възможен детонатор — мебелите, крановете, мивката, термостата, телефона — сякаш каквато и стъпка да предприемеше, това можеше да задейства бомбената инсталация. От тази мисъл я побиха трънки. Прииска й се моментално да излезе навън.
Реши да се довери на Бърни Лофгрийн, че детонаторът със сигурност пак е във водопроводната инсталация, а не в електрическата. Преброи до пет и натисна ключа за осветлението. Нищо не се случи.
Прекоси кухнята и се запъти към всекидневната, бавно и предпазливо, стъпка по стъпка.
Дали е имал време да зареди бомбата? Едва ли. Е, тогава нека наблюдава къщата цяла нощ и колкото си иска да мие прозорците на сутринта, след като Дафи си замине.
Тя светна още няколко лампи, минавайки от стая в стая и викайки името на Бен. Изведнъж студени тръпки я разтърсиха цялата — представи си, че е на мястото на Дороти Инрайт или Мелиса Хейфиц. Поредната жертва. Гарман наблюдаваше къщата — усещаше го.
61.
Бен чу задната врата на собствената си къща да се затръшва и веднага погледна към отворения прозорец на стаята си — намираше се в грубо скованата барачка на дървото точно срещу този прозорец. Джек Сантори беше все още в ареста, така че кой, по дяволите…? Лампата на кухнята светна, след това и на всекидневната.
За да избегне възможността да бъде видян, Бен се беше вмъкнал в спалния си чувал и свил на пода в барачката на дървото, чакайки всъщност да се зазори. Тогава щеше да се върне при Емили и да й изложи плана си: да избягат заедно. Нямаше да има повече полиция. Нито Джек Сантори. Щяха да започнат отначало. Беше твърде развълнуван и възбуден от идеята си, за да може да заспи. Вместо това просто лежеше в тъмнината и се вслушваше в шумовете на квартала, изчаквайки да стане време за тръгване. И изведнъж се хлопна задната врата. Бен осъзна, че именно заради прекомерното любопитство му се бяха струпали всички досегашни беди. То просто беше взело връх над него. Обсебило го беше. И сега се бореше с желанието да разбере кой е влязъл в къщата, като в същото време не преставаше да си повтаря, че щом слънцето изгрее, и ще бъде свободен. Трябваше да усмири поривите си дотогава. Да седи мирен.
Лампата в неговата стая светна.
Трябваше да погледне по-добре. Трябваше да разбере какво става.
Измъкна се от спалния чувал, но изчака за момент, преди да напусне барачката, защото светлината от фаровете на колите по Тридесет и първа и Тридесет и втора улица близнаха върховете на дърветата, които растяха в западния край на парк „Фринк“, и Бен не искаше да бъде забелязан. Все още държеше под контрол изгарящото го любопитство, което напираше да излезе навън. Не искаше да действа прибързано.