Без шанс за разпознаване
Шрифт:
Не би отворил вратата на колата, без значение колко беше съблазнително — но това беше незаконно и можеше да въвлече Емили в големи неприятности. Би могло да разруши всичко. Питаше се дали и някои от предложенията за работа също така бяха отбелязани, но никога нямаше да узнае.
Бинго, помисли си той, щом в полезрението му попаднаха две цветни снимки с размери като за паспорт, пъхнати в гънката на тахометъра. Едната беше на момченце в бебешка възраст, а другата — на по-голямо момче, към петгодишно. Доложи и това, както и факта, че жената пушеше „Марлборо“ и пиеше диетична кока-кола от металическа кутия.
— Може
Беше забелязал малкия черен кръст, който висеше на огледалото за обратно виждане. Плесна се по главата, че не го беше видял веднага. Понякога пропускаше най-обикновени неща в желанието си да види всичко. Предизвикателството беше да пресъздадеш живот, като разглеждаш вътрешността на една кола. При някои хора се получаваше по-лесно, отколкото при други.
Това тук беше много добър улов. Той се върна през задната врата в кухнята. Лека музика, съвременна, се носеше откъм съседната стая, пусната, за да потуши евентуалната възможност клиентът да чуе звук откъм ушния приемател. Ксилофон, флейта и китара. Фалцетен крясък на Брус Спрингстийн, тази музика Джек пускаше винаги, когато се трудеше с момичетата в спалнята си. Винаги започваше с „Роден да бяга“. А ако беше наистина много пиян, свиреше на акустична китара заедно с касетата и виеше фалшиво, макар да вярваше, че пее много добре. Бен го мразеше. Нищо и никого не беше мразил така, преди Джек да се появи в живота му.
Чу гласа на Емили, поприглушен от нежната музика, как казваше на клиентката:
— Виждам проблем… тревога… може би вземане на решение…
— Да — невидимата жена ахна в изумление.
— И едно… не… две момчета. Деца…
— О, господи! — възкликна жената.
— Твоите деца ли?
— Аха! Не мога да повярвам…
— Бебето…
— Чарлз. Чарли — помогна Уенди Дейвис.
— И другото е по-голямо — на колко? — четири или пет?
— Хари! Току-що навърши пет.
— Тревожиш се за тях — продължи гадателката.
— Аха.
— Виждам куфари… кашони… Местиш се, а?
Клиентката изпусна едва доловима въздишка.
— О, господи — изохка тя. — Вие сте истинска гадателка! — После се изкикоти малко лекомислено. — Извинете. Ама разбира се, че сте истинска. Само исках да кажа, че… Не знам… просто това е… — И тя отново се засмя. — Искам да кажа като медиум и изобщо… о, господи! Ама вие как…? Но, разбира се… Направо не мога да повярвам!
— Търсиш си ново място за живеене — продължи търпеливо Емили. — Тревожиш се за децата заради преместването. Живееш близо до езеро…
— Езеро Грийн — извика жената — изкрещя! — ентусиазирана. — Да! Да! — продължи в същия дух тя; крясъкът й приличаше на оня най-страстен крясък, какъвто партньорките в леглото на Джек надаваха. — Направо не мога да повярвам!
Бен изпита гордост, че беше свършил такава добра работа. Понякога колата се оказваше взета под наем, а гадателският сеанс — истинска катастрофа; в такъв случай клиентите рядко идваха отново. Но тази щеше да се върне — беше абсолютно сигурен. Емили щеше да се въодушеви, а той мреше за нейните похвали.
Клиентката стоя по-дълго от петнадесетте минути, за които плащаше десет долара — това вдигна тарифата на Емили до двадесет, но за това нямаше оплаквания. Съдейки по изражението на лицето й, когато излезе, Бен се изпълни с увереност, че Уенди Дейвис сега е значително по-щастлива, а от това той се почувства още по-добре. За Емили това определено си беше удар. В края на сеанса тя просто
— Трябва да хапнеш нещо — обяви тя веднага щом влезе в кухнята. Една от слабостите на Емили беше храната; той имаше чувството, че тя все се върти около хладилника и проверява какво има вътре. — Много си слаб.
— Аз съм на дванайсет години — издекларира Бен.
Използваше този аргумент и при Джек, но с променлив резултат.
— Много слаб — повтори тя. — Ще ти приготвя една свинска пържола — възкликна. — По рецептата на леля ми Бърнис. В марината от лимонов сок, риган, сол и черен пипер… Обичаш ли чесън, сладурче? Обичаш, как да не обичаш — беше реторичният й отговор. — И зехтин. — Тя извади сместа от хладилника и я сложи на плота. Представляваше месо във формата на тесен цилиндър, покрит с просмукани от влага зрънца и семенца. Изглеждаше отвратително. — Не се безпокой — каза тя, виждайки изражението му, — по-хубаво е, отколкото изглежда.
След час двамата обядваха на кухненската й маса. На него най-много му хареса картофеното пюре.
— С каквото остане ще вечеряме — информира тя, говорейки с пълна уста.
Ако той го направеше, тя щеше да му се скара; тя самата го правеше постоянно. Харесваше Емили — обичаше я, може би — но не я разбираше. Не съвсем.
Беше благодарен, че тя спомена за вечеря, защото това означаваше, че не трябваше да мисли как ще се върне там. Джек щеше да отиде в бара към седем — тогава щеше да бъде най-безопасно да се прибере. Ако имаше късмет, Емили щеше да го покани да спи в къщата й. Поне два пъти в седмицата го правеше; нито веднъж обаче Джек не го беше попитал къде ходи или къде се губи — гневеше се само ако не беше свършил домакинската работа и този гняв избиваше в удари, така че Бен гледаше да си изпълни задълженията.
— Става още по-хубаво, като престои — обеща тя.
Тя пиеше вино розе, което си наливаше от картонена кутия, извадена от хладилника. След обяда измиха съдовете заедно. Емили си сложи малко червило и каза, че ще излезе, за да нахрани котката. Тази котка по-точно се наричаше „Марлборо“, но тя се правеше, че все едно Бен не знае нищо.
Накара Бен да й чете, след като седна в любимия си стол и задряма с усмивка на лицето си. Дрямката й трая около двадесет минути, когато Бен чу кола да навлиза в алеята.
— Нов клиент — обяви той, леко разтърсвайки я за рамото.
Беше по-крехка от всеки друг, когото беше докосвал. Беше вълшебна. Особена. Ставал свидетел на това как тя знае неща, които никой друг не би могъл да знае. Това не се случваше винаги, но когато станеше, просто нямаше как да се обясни. Тя притежаваше сила. Дарба — наричаше я тя. Беше нещо повече от това. Беше проникновение, способност да се види в бъдещето, като сън, но истински. Вълшебен.