Без шанс за разпознаване
Шрифт:
— Нещата с Лиз са наред.
— Твоите с нея или нейните? — попита Беър.
— Нейните — отвърна Болд.
— Толкова ли е сериозно положението?
— Не знам.
Беър каза:
— Работата, работата. Твоята… не нейната. Нали? Затова се смени с Линет, затуй е този провесен нос и отчаяно сърце. Така става, когато притеснението започне да те яде. Познавам те, Монк. Трябва да се разтовариш. Би трябвало да идваш тук и да свириш. И не трябваше да спираш да пиеш.
Болд се разсмя, развеселен от факта, че Беър свеждаше нещастието до липса на подходящи
— Стомахът ми беше причината да спра, не аз.
А и докато пиеше, не беше от сериозните пиячи и Беър го знаеше, но двамата всеки път водеха един и същ разговор — за това как ако Болд изпие няколко бири, и всичко ще му е наред. Беър не можеше да понася мисълта, че някой може да изживее живота си абсолютно трезвен. Това го плашеше, както едно дете се плашеше от тъмнината.
— Преследвам един, който убива жени, като пали къщите им — изрече го почти шепнешком. Употребеният глагол го превръщаше в хищник, а не в защитник. Предпочиташе второто. Истината беше обаче, че в такъв случай на убийство следователят се превръщаше в ловец, във фермер, който залага навсякъде капани, за да разбере какво е животното, което напада стадата му.
Беър изглеждаше шокиран; сбърчи вежди и го загледа косо над масата.
— Къде бъркаме, Беър? Как става така, че прекрачваме границата, какво ни тласка там отвъд? И разбираш ли? Вече не е същото — хората могат да ти казват, че е така, но то просто не е.
— Съгласен — отрони меко Беър; комедиантът у него беше изчезнал. — Останалите четем само заглавията, Монк. А вие сте принудени да газите из лайната.
— Мисля, че всичко това има нещо общо с Бог — продължи Болд, защото беше започнал да разсъждава по този въпрос от известно време и Беър беше приятел, с когото можеше да сподели за това. — Или по-скоро с отсъствието на Бог. Аз израснах с религията. Неделни курсове по вероучение, литургии и така нататък. А ти?
Беър кимна.
— И аз.
Болд продължи:
— Да, и във всички тези истории, във всички тези уроци се говореше за доброто и злото, за Бог и сатаната — няма значение в какъв вид се явяваха — но бяха там, зад хората, до хората, и ние придобивахме вярата, или някакво усещане за вяра, че има нещо по-голямо от човек, без значение колко малък си или на какво ниво от развитието си се намираш. Поглеждаш към небето някак по-особено или пък ходиш на църква два пъти в седмицата и, независимо какво правиш, тази вяра си съществува, тя е в теб. А без нея, без това усещане за Бог, няма алтернатива, няма от какво да се страхуваш. И сега, като говоря за това, с неохота ми се иска да призная, че може би страхът в такъв случай е нещо положително. Усещането за Бог — с каквото и име да избереш да го наречеш — те надарява с душа, а без душа си като човек с бинокъл, за когото всички останали просто са някакви буболечки, пушечно месо, храна като всичко друго. Всъщност точно това има в очите на един убиец: безчовечност, безсъвестност, никаква грижа за човека до теб. Някакво дете застрелва най-добрия си приятел, за да му вземе маратонките — и какво от това? Казвам ти, за тях това е нищо. Те нямат душа. Аз разпитвам убийци, гледам ги право в очите и ти казвам — неузнаваеми са, душите им са изпепелени, на тяхно място има само пустиня. Те не са човеци. Не знам какво са.
— Срещал съм се с такива хора. Това чувство ми е познато — въздъхна съдържателят на клуба, кимайки в знак на съгласие, като в същото време опъна с помощта на пръстите си кожата около
— Преследвам този убиец и част от мен не иска да го залавя; не искам да го виждам и знам. Дафи… тя много иска да го разпита, да разбере какво го кара да върши това — да му разглоби машинката. Ами ако се окаже, че вътре няма нищо и той е само една празна черупка? Какво тогава? Ами ако няма нищо за разбиране? Нищо за научаване? Никаква промяна? Никакъв напредък? Нищо, с което да се захванеш?
— Трябва да се откажеш от случая, Монк. Да го прехвърлиш на друг. Да прекарваш повече време с Майлс. Да почнеш да свириш отново тук и да се почувстваш щастлив.
— Изпрати ни писма с парченца разтопена пластмаса — едното червено, другото зелено, а почеркът му е като на осемгодишен.
— А тези парченца разтопена пластмаса?
— Никой не знае.
— Да не са жетони за покер?
— Не знам. — Болд се замисли над предположението. — Възможно е. По-малки са обаче.
Разтопените парчета му се струваха много важни. Беше ги дал на Лофгрийн за анализ, но досега от него никаква вест.
— Червено… Зелено… — изрече замислен Беринсън.
— Много трудна работа ви се е паднала, разбирам.
Болд кимна.
— Колко са големи?
Болд показа с ръце — по-малки от четвърт долар и по-големи от монета от пет цента. Беринсън си падаше по загадките.
Беринсън се отдаде на размисъл на глас:
— Жетони за покер… свирка — сигурно правят зелени или червени свирки… някакво бижу? — попита той. — Вид украшение? Джунджурийка ключодържател… или нещо такова?
— Украшение, възможно е.
На Болд това предположение му се понрави.
Настъпи мълчание. Един от редовните посетители направи знак на Беър и съдържателят му наля още едно питие. Болд се покачи на сцената и подхвана дълга пиеса в ми минор в променлив ритъм. Това го разтовари.
В единия ъгъл зад барплота забеляза натрупани една върху друга дъски за монополи. И Беър, седнал на един стол, отпуснал ръце върху купчината, заслушан в музиката, със затворени очи.
Беър каза:
— Би могъл само с това да се занимаваш. С музика. Толкова си добър, Монк…
— Не съм толкова добър — а и не мога да си изхраня семейството с хонорарите, които плащаш.
Това беше чувствително място за него; може Беър да беше забравил, може и да не беше забравил, мислеше си Болд. Беше си взел две години безплатен отпуск точно след едно много изтощително разследване, само Дафи после беше успяла да му завърти главата до такава степен, че да го убеди да се върне на работа в полицията. През тези две години той беше добър баща и още по-добър съпруг. Беше и джаз пианист в късните следобедни и ранните вечерни часове, наричани от Беър щастливите часове, Лиз също работеше. Струваше му се, че е минало десетилетие оттогава — а бяха изтекли само пет години.