Без шанс за разпознаване
Шрифт:
Беър се отпусна с цялата си тежест върху купчината дъски и ги събори. Те се разпиляха с гръм и трясък.
— Ей — кресна Беър, вдигайки шепа, пълна с жетони. — Аз съм богат. — И ги изсипа отвисоко. — Ще ти дам повече.
Болд изсвири началните тактове на маршова мелодия.
— После още повече — каза Беър, коленичи и започна да подрежда. — Даже може да се окаже, че ти си направил повече пари, не аз.
И той замахна по посока на пианиста, Болд с крайчеца на окото си забеляза, че нещо се движи във въздуха, сниши се настрани, вдигна едрата си дясна ръка и успя да улови летящото нещо.
Погледна
Болд изрече глухо, останал без дъх, защото осъзнаваше важността на откритието:
— … къща.
— Игра — отвърна Беринсън.
Болд пъхна в джоба си миниатюрната зелена къщичка, потупа по рамото приятеля си и се запъти право към полицейската лаборатория, където откри Бърни Лофгрийн. Независимо че Бърни се беше приготвил да си тръгва, прие да извърши спешната задача, която Болд му постави, разбирайки колко важен може да се окаже резултатът.
Под зоркия поглед на сержанта Лофгрийн подложи на сравнителен анализ парченцето разтопена зелена пластмаса от писмото и зелената пластмасова къщичка на Болд. За което използва трансформиращия инфрачервен спектрофотометър на Фуриър — название, което Болд с мъка можеше да произнесе, а Лофгрийн наричаше съкратено ТИС. Резултатът представляваше първата истинска крачка напред в разследването: двете зелени пластмаси бяха идентични по химичен състав. Подпалвачът изпращаше разтопени части от играта „Монополи“. Къщи. Болд направи опит да се свърже с Дафи, надявайки се да получи обяснение в психологически план на намереното — разполагаше с реална следа и искаше да я разработи; усещаше импулс, нужда да проследи напипаната нишка до края — но тя не вдигаше телефона нито в плаващата си къща, нито в имението на Адлър.
Потегли за дома си, обръщайки внимание на ставащото по Орора авеню дотолкова, че да забавя ход като блеснат червените стопове на колите пред него и да ги следва на подобаваща дистанция — вършеше всичко това подсъзнателно, машинално. Мислите му бяха заети със Стивън Гарман и подозренията на Дафи, че той знае повече, отколкото дава да се разбере. Изви в една от пресечките, спря и няколко минути стоя зад кормилото, без да прави нищо.
Забеляза колата на Лиз — и изведнъж го обля вълна от подозрения и притеснения от съвсем друг характер.
29.
Дафи почука на вратата на лилавата къща с неоновия надпис на прозореца, след което тичешком слезе от верандата пред входната врата, за да погледне към колата си в алеята. Чувстваше се не на място в този квартал — сама бяла жена. В Сиатъл нямаше конфликти на расова основа като в някои други градове, но човек трябваше да бъде нащрек заради постоянно избухващите вътрешни вражди и битки помежду бандитските шайки — азиатци срещу азиатци, негри срещу негри. Рядко нападаха жени, но понякога се стигаше до убийство. Все по-чести бяха обаче кражбите на коли. И ето я Дафи, бяла жена, привлекателна, с хонда, осъзнаваща какво може да й се случи в този бедняшки квартал, в това гето.
Забеляза малко и чевръсто бяло
Входната врата се отвори и се появи Емили, облечена с черни панталони и дълга жълта роба, с бродерия по раменете. Моментално забеляза Дафи в алеята.
— Момчето твой син ли е? — попита я Дафи.
— Той няма нищо общо — сопна се Емили.
— Твой син ли е?
— Не.
Дафи се приближи до жената, която влезе вътре и понечи да затвори вратата.
— На твое място не бих го направила — предупреди я Дафи.
Емили не затвори вратата, но и не я отвори широко.
— Не ми се обади — каза й Дафи.
— И той не ми се е обаждал.
— Аз откъде да знам? — попита Дафи.
— Щях да ти се обадя.
— Така ли? Не мисля. — Дафи я принуди да отстъпи, прекрачи прага и затвори вратата след себе си. — Кое е това момче? — попита тя, продължавайки да тласка гадателката към стаята с рисунките по стените. — И не се опитвай да ме разиграваш или ще отведа теб и момчето в ареста, да ви направят снимки в профил и анфас и да ви вземат отпечатъци. Вестниците много обичат да нищят такива като теб.
— Наумила си си какво да ми кажеш и не ме слушаш. Нали ти казах — не е идвал. Иначе щях да ти се обадя.
— Ти лъжеш хората и им прибираш парите. Защо тогава трябва да ти вярвам? И момчето е част от играта ти — продължи Дафи, не изоставяйки темата за момчето. То беше печелившата й карта, чрез него можеше да държи тази жена. — Може и да си излъгала за този мъж с обгорялата ръка.
— Неее, той беше при мен.
— Мога да помогна и на теб, и на детето — каза Дафи и съзря да припламва нещо, прилично на надежда в очите на гадателката. — Нещо в семейството му ли не е наред? Да не е избягал?
Емили я изгледа с омраза.
— Не го намесвай.
— Добре, няма. Обаче ти ще трябва да ми помогнеш. — И тя закрачи сред чудноватите изображения, прокарвайки ръка по стената с нарисуваните полуголи жени. — От социалните служби биха се заинтересували от момчето.
— Да не си посмяла да им се обадиш…
— Помогни ми тогава!
— Как? Ти не ми вярваш. Той не е идвал тук. Ти изобщо чуваш ли, като ти се говори, или просто обичаш да заплашваш?
Въпросът й жегна Дафи и тя прикри промяната в изражението си, преструвайки се, че разглежда рисунките. След това извади снимка на Стивън Гарман от джоба си, прекоси стаята и я подаде на гадателката.
— Той ли е? — попита тя. — Вгледай се внимателно — каза, след като Емили поклати глава. — Не гледай косата. Виж очите и овала на лицето.
— Изобщо не е той. Никаква прилика няма.
— Сигурна ли си?
— Абсолютно.
— И в съда, под клетва, така ли ще кажеш?
След всеки въпрос Дафи изпитателно се вглеждаше в изражението на жената, не вярвайки много на думите й. Но това, което прочете там, не беше по-различно. Емили Ричланд наистина не познаваше Стивън Гарман. Дафи се почувства жестоко разочарована. Беше си изградила версия, че Гарман е използвал специална маскировка, за да имитира обгоряла ръка при посещенията си при гадателката, и беше почти стопроцентово убедена в нея.