Без шанс за разпознаване
Шрифт:
— Не е той. Няма прилика.
— А сега край на разочарованията, да постигнем някакъв резултат. — И Дафи извади стодоларова банкнота. — Искам тогава детайлно описание на този твой посетител. Миналия път не ми каза всичко, нали така? — Всеки доносник постъпваше така, за да измъкне още пари при втора среща. Емили задържа поглед върху парите, но не изглеждаше много склонна да ги приеме. — Или може би момчето може да попълни някои празноти?
Емили настръхна, взе парите и се залови да описва клиента си, бавно припомняйки си всичко характерно за него, което беше казала и по време на първата си среща с Дафи, но този път доста по-украсено. Образът му ясно се очерта в съзнанието на Дафи — много
— Сигурно греша — промърмори тя и чувайки тези думи да се изплъзват от устата й, се зачуди откъде се появиха.
Понякога имаше чувството, че в нея живеят двама души: единият искаше да намери разрешение на всеки случай, да успее да разпита обвиняемия преди който и да било друг да го направи, даже и преди полицая, натоварен с арестуването му; другият — да улесни задачата на Болд и членовете на групата му, да облекчи напрежението, което изпитваха, да подобри работната атмосфера. Двамата все по-често влизаха в противоречие и й налагаха да прави избор. Тя чу думите си и се запита дали подсъзнателно вече не е направила този избор.
— Сигурно грешиш — откликна злобно Емили.
В ръцете си тя вече не държеше нищо; нали беше наполовина гадателка, наполовина фокусник — стодоларовата банкнота беше изчезнала.
— Искам да говоря с момчето.
— Не.
— Това не подлежи на уговорки — предупреди я Дафи. — Колкото повече проблеми ми създаваш, толкова повече стават те и за теб. В момента изобщо не става дума за това, че мога да те арестувам и да те осъдят. В момента, както може би се досещаш, става дума за сделка. Ти приемаш клиентите и ги преценяваш, умееш да го правиш. А момчето, доколкото разбрах, прави оглед на колите, както е направило и на моята. Това обаче може да се промени и то доста бързо. Нито ще имаш работата си, нито ще виждаш повече момчето. Най-разумното е в такъв момент, госпожице Ричланд, да се претеглят всички възможности. В ситуации като тази излишното упорство е ненужно.
— Не искам да въвличаш момчето във всичко това — изрече дръзко гадателката.
— Понякога опитвайки се да защитим другите, ги излагаме на още по-голяма опасност. — Дафи отново се приближи до Емили. — Сигурна ли си, че искаш да му се случи нещо такова? Кажи ми откъде разбра това, което знаеш? За сделката с наркотици в Сийтак. Сигурна ли си? Ти ли видя как става или той? Ами ако не са наркотици? Ами ако това изложи на опасност и двама ви? Ами ако някой е видял теб или момчето на летището?
Буца внезапно затисна гърлото на Емили. Потрепването на веждите издаде смущението й, независимо че правеше героични опити да го прикрие. Хвърли бърз, кос поглед към Дафи.
— Мой дълг е да те предупредя, макар че, честно казано, бих предпочела да не те плаша повече, сигурно и така си достатъчно изплашена. Две жени, приблизително на твоята възраст, много приличащи и двете на теб, са мъртви. Сигурно си чула за пожарите — имаше ги в новините на всички радио- и телевизионни станции. Този човек — Ник, или някой свързан с него, може да е отговорен за тях. Това, че е военен… обгорялата му ръка… това са сериозни улики за нас. И ти си уловила възможната връзка, щом си се обадила в полицията.
— Сега искаш да ме уплашиш — сопна се Емили. —
— Аз не съм детектив — пожела да изясни нещата Дафи по-скоро заради записващия касетофон в джоба й.
— Но ти каза…
— Казах ти, че работя по разследването. Вярно е.
— Каза ми, че си ченге.
— И това е вярно. Но не съм детектив. Виж, моята роля тук не е толкова важна. Твоята роля е по-важна според мен. Затова ме чуй, доколкото имам информация, той те е набелязал. Как обаче набелязва жертвите си, как подпалва къщите, как изобщо успява да влезе вътре — това не знаем. — За момент замълча. — Оставяла ли си го сам?
Лицето на Емили се лиши от цвят. Успя да се овладее дотам, че да не позволи на паниката да си проличи в гласа й, но Дафи видя симптомите: примигването, затрудненото преглъщане, потрепването на левия й клепач. Значи беше оставяла Ник сам.
Оглеждайки се нервно наоколо, Дафи каза:
— Смятам, че и за двете ни ще е от полза да си сътрудничим.
— Мътиш ми главата само за да се добереш до… момчето.
Името на момчето беше на път да се изплъзне от устата й. Дафи се запита дали ако я беше притиснала още малко, нямаше да научи как се казва то. Всичко беше въпрос на дозировка. Понякога не улучваше необходимата доза.
— Мътя ти главата ли? — превърна във въпрос думите й тя. — Искам да ти кажа, че няма как да те поставим под закрила. Само във филмите става лесно, но не и в реалния живот. Смяташ ли, че можем да си позволим да отделим няколко души само за твоята къща? — попита я Дафи, надявайки се още повече да я смути и обърка. Истината беше някъде по средата: можеха да осигурят хора за наблюдение, но защита на свидетел в собствения му дом не фигурираше като възможност. Обаче ролята на Дафи не беше да казва истината, нито беше длъжна да разяснява щатските закони — практика беше на заподозрените да се казват лъжи, за да се изтръгнат признания, това беше една от техниките на провеждане на разпит, абсолютно мошеничество, разбира се, но и повод за гордост за всеки полицай при успех, което беше родило и девиза: „По-добрият лъжец успява“. — Най-доброто, на което можеш да се надяваш, е сапьорската група да се поразходи тук и да успее да открие бомбата. Ще докараме и някой, който да прилича на клиент, в случай че къщата ти се наблюдава.
— Замълчи! — Емили се почеса по главата, при което косата й леко се разлюля. — Спри!
— Но за това ми трябва момчето — продължи Дафи, съзнавайки, че е успяла да впрегне въображението на гадателката. — Трябва да покажа на моя сержант, че сведенията ти си ги бива, че давам, но и получавам насреща. Няма начин да не разбираш. Довери ми се. Нека да си сътрудничим — с теб и с момчето — и няма да има заплахи, никакви арести. Да поработим заедно, за да тикнем Ник там, където му е мястото.
Лицето на Емили изразяваше гняв и негодувание. Дафи се запита дали гадателката няма да се опита да я удари.
В същото време тя се надяваше — беше, така да се каже, пробила черупката й, надяваше се Емили да реши да се откупи, молеше се да й даде възможност да се възползва и тя от услугите на момчето. Децата свидетели бяха едни от най-добрите. Децата и възрастните дами — Дафи беше запозната с данните от статистическите проучвания. Освен това и съдиите, и съдебните заседатели ги предпочитаха. Ако момчето беше видяло нещо, ако Дафи успееше да получи признанията му върху лентата на касетофона или на официален разпит, Болд щеше да бъде на седмото небе.