Блондинка от Маями
Шрифт:
След като не откри нищо, Криси отвори един двуметров кашон-гардероб, каквито използват моделиерите. В спалнята имаше още два такива кашона и още три в коридора. Вътре висяха якета в най-различни стилове и изобщо без стил, тюлени панталони, кожени панталони, рокли с корсети и без корсети, предимно в червено и черно.
— Май ще се позабавим, нали? — рекох аз.
— Съжалявам, Джейк, просто нямам какво да облека.
— Ей, нали просто отиваме да хапнем по един хамбургер в Новинарското кафе. Да не мислиш, че там ще е Джани Версаче?
— Миналата
— О…
Моето спортно облекло току-що бе изсъхнало след прането. В момента бях с кимоното на Криси, но на нея и стоеше далеч по-добре. Тя беше пръснала по леглото куп дрехи и тъкмо се канеше да избере чифт джинси с дупки на коленете, когато попитах:
— Какво не ми казваш?
— За кое?
— За водата. Какво знаеш за кладенците на Гай?
Тя пусна облаче дим и ме погледна озадачено.
— Нищо не знам. Той е фермер, има си кладенци. И какво?
— Ами строежът на голяма индустриална сграда в източния край на градините?
— Не знам. Какво общо има това с мен?
— Точно това се мъча да разбера. Разкажи ми за себе си, за Гай и доктор Шийн. Какви тайни има в миналото на брат ти?
— Откъде да знам? Аз работех в Европа. С Гай почти не се познаваме.
— Ами доктор Шийн? Има прекъсване в записа от сеанса, когато си възвръщаш спомените.
— Прекъсване ли?
— Да, сякаш касетофонът е бил изключен и после включен отново.
— Не помня такова нещо. Може да са потърсили Лари по телефона. Или ми е бил още една инжекция.
— Дали тогава не ти е казал какво да си спомниш, какво да говориш?
— Джейк, току-що ти казах, че не помня да е изключвал касетофона. Тогава, как да си спомня…
— Мислех, че под хипноза се помни всичко.
— Е, може и да не е така!
Вече беше ядосана. Понякога прибягвам към този трик. Предизвиквам клиентите. Ядосвам ги. Заставям ги да кажат истината. Обикновено е лесно. Но обикновено не се къпя в една вана с клиент, обвинен в убийство.
— Ами последният сеанс на четиринайсети юни? — попитах аз. — Ти казваш на Шийн, че си взела решение, което няма да му хареса. После той изключва касетофона и повече не го включва. Два дни по-късно ти стреля по баща си.
Тя изчака, макар че следващият въпрос бе очевиден.
— Какво беше решила?
Тя се позамисли, преди да отговори.
— Да прекратя терапията. Няма нищо лошо, нали? Искам да кажа, нали няма да попречи на защитата?
— Не, добре е.
Далеч по-добре, отколкото ако беше решила да поемеш ролята на съдия и палач едновременно, помислих си аз. А и звучи доста разумно, нали? Доктор Шийн едва ли би харесал решението й да прекрати терапията. Кой знаеше какво е казала всъщност в кабинета на своя психоаналитик зад спуснатите пердета? Исках да й повярвам. Но можех ли? С клиентите и любовниците няма избор — или им вярваш, или не.
Погледах я още малко, после попитах:
— И изобщо как ме избра?
Тя престана да рови из дрехите и се обърна.
— Защо
— Такава ми е работата.
— Тъй значи? И онова във ваната ли ти беше работа? Ще поискаш ли хонорар от Гай?
— Казах ти, че ще има проблеми, ако се обвържем.
— Не, ти си проблемът.
— Потрай още малко, моля те. Защо избра точно мен за защитник?
— Знаеш защо — въздъхна раздразнено тя. — Препоръча те Ръсти Маклийн.
— Отдавна се знаем с Ръсти, но никога не ми е пращал клиент, освен ако не иска да се отърве от някого. Защо точно сега? Защо точно теб?
— Не знам.
— Ръсти познава ли брат ги?
— Откъде да… Чакай, да! Ръсти ми каза, че Гай се е съгласил да ти плати хонорара.
— Кога? Преди заседанието за гаранцията ли?
— Да. Веднага след първата ни среща в затвора.
— Значи Ръсти е знаел преди мен. — Обърнах глава към нея и в гласа ми се надигна гняв. Бях ядосан на Гай Бърнхард, Лорънс Шийн и Ръсти Маклийн, а най-много на себе си, но навярно изглеждаше, че съм ядосан на Криси. — Какво още знае Ръсти?
Тя изглеждаше готова да се разплаче.
— Джейк, защо правиш това? Какво става?
— Не знам! Ето това става! Каня се да те защитавам от обвинение в убийство, а не знам истината. Знам, че Шийн и брат ти кроят нещо, но нямам представа какво.
Тя пристъпи към мен, оставяйки подир себе си димна завеса. Спря на една ръка разстояние.
— И мислиш, че аз знам?
— Не, мисля, че крият нещо от теб. Нещо, което не желаят да научиш. Но може да знаеш това-онова. Да си открила някаква дребна подробност.
— Ако знаех, щях да ти кажа. Джейк, мислиш ли, че бих те лъгала, след като станахме толкова близки?
Сърцето ми казваше не, но главата ми не беше толкова сигурна.
— Не знам.
Тя ме зашлеви. С всичка сила.
— Мръсник! Току-що ти казах, че те обичам. Мислиш ли, че ми е било лесно? Не само делото, ами и мен не познаваш!
— Тогава кажи ми. Криси, Бог ми е свидетел, че те обичам… от все сърце. Искам да бъда с теб, но не мога да оставя това да пречи на защитата. Разкажи ми всичко.
— Разказах ти. Баща ми ме изнасили, когато бях на единайсет години, аз потиснах спомените. Когато си ги възвърнах, омразата беше непоносима. Убих го, Джейк. Убих го заради онова, което ми стори. Това е истината.
— Тогава ще загубим.
Ръсти Маклийн не ме забеляза да се задавам по тротоара към откритото кафене. Ако си носех чантичка с пистолет, можех да го надупча, преди да усети. Но вместо това заобиколих някаква сервитьорка с обици и конска опашка и застанах право пред Ръсти. Той седеше с две млади жени — една луничава и червенокоса, другата синеока и руса. Албумите им лежаха разгънати върху масата, претъпкани с големи лъскави фотографии. И двете бяха високи, млади и току-що изкъпани. Почти не бяха докоснали салатите си.