Блондинка от Маями
Шрифт:
— Мамка му, сега и пневмония ще взема да хвана — оплака се Роберто.
Докато вървяхме към къщата, Роберто продължаваше да мрънка:
— Ако вземат да те лишат от адвокатски права, Джейк, къде оставам аз?
— Стига си се тревожил.
— Не искам някакъв тъпанар да ме защитава, ако се издъниш.
— Роберто, не е политически правилно като кубинец да проявяваш съмнение в американската съдебна система.
— Добре де, ама не искам да ме защитава някакъв си новоизлюпен abogado 28 .
28
Адвокат (исп.). — Б.пр.
— Затова си ми любимият клиент, нищо че на два пъти загубихме — опитах се аз да върна комплимента.
След миг рязко вдигнах ръка и направих на Роберто знак да слуша.
— Чуваш ли нещо?
— Да, чувам съдията да ми отменя гаранцията.
— Вода. Течаща вода. — Надигнах се на едно коляно и видях пред хоризонта да се очертава нещо като далечна планина. — Ето и насипът около канала.
— Божичко, виж това!
Стреснат от гласа му, аз се завъртях, но не видях нищо, освен групичка ниски дървета.
— Сагови палми — каза Роберто. — Хитро ги е скрил в манговата градина. За двуметрова палма като нищо мога да изкарам една хилядарка. Растат само по един пръст на година.
— Стига, Роберто.
— Как мислиш, дали можем да наместим една в багажника?
— Роберто!
Звукът на течаща вода се засили. След малко пролазихме нагоре по калния насип и пред нас се разкри същинска река. Облята в сребристо лунно сияние, водата се носеше по канала, подмятайки камъни, клони и буци пръст.
— Сондите са на километър и половина в западна посока — каза Роберто. — Един Господ знае колко вода изпомпват в канала. Една част засмукват напоителните кули, друга се отклонява по вадите, но повечето просто си тече на изток към залива.
— Защо? — попитах аз. — Защо похабяват толкова много вода?
— No se, мой човек, и не искам да знам. Искам само да се измъкна оттук.
Бяхме на петстотин метра от къщата, когато Роберто пак се разхленчи.
— А, не, няма начин! Не стига, че ме подтикна към проникване в чужда собственост, ами сега искаш да ми лепнеш и взлом.
— Няма да влизаме — успокоих го аз. — Само малко ще поогледаме.
Около къщата имаше лехи с розови храсти. Не бях помислил за тях, но сега открих, че са отлична отбранителна линия. Е, може би не чак колкото минно поле, но почти.
— Олеле! — изпъшка Роберто и измъкна един трън от рамото си. — Джейк, казвам ти, това е лудост.
— Млъквай.
Отпред имаше два джипа. До тях бяха паркирани ландровърът на Гай Бърнхард и ягуарът на Лари Шийн. Може би добрият доктор идваше на частна визитация.
— Роберто, стой тук. Ако стане нещо, изчезвай. Ще се срещнем при колата.
— Да ме мислиш, че ще те чакам?
Докато пълзях към къщата, ми се стори, че го чувам да се моли.
През открехнатите щори на прозорците в гостната видях вътре да се въртят перките на вентилатори. Стените бяха облицовани с полирана чамова ламперия. На едната стена висеше препарирана глиганска глава, на другата — еленови рога. Клечах в някакъв незнаен бодлив храст и при всяко движение се натъквах на тръни колкото щикове. През прозорците виждах горе-долу половината стая. Над облегалката на кожения диван стърчеше голото теме на Лорънс Шийн. Нейде в невидимата част стоеше Гай Бърнхард.
— Съжаления ли? Не, по дяволите! — долетя откъм ъгъла гласът на Гай. Сега го зърнах до барчето, пускаше кубчета лед в чаша за коктейл. — И двамата с теб си имаме куп стари кирливи ризи, затова чуй съвета ми: гледай само напред. Не се озъртай назад.
— През целия си живот съм се борил да отворя заключените врати, да разкрия страшните тайни на миналото — каза Шийн.
— Спести ми тия хипократовски тъпотии, ако обичаш.
Пролазих още по-близо и притиснах буза до стъклото. Бърнхард се върна към Шийн с две чаши в ръцете.
— Той дали ще се сети? Преди делото, искам да кажа.
— Подозирам, че ще се сети — отвърна Шийн. — Приятелят му казва, че е по-умен, отколкото изглежда.
Бърнхард подаде едната чаша на Шийн, после се настани в коженото кресло срещу дивана. Макар да знаех, че не може да ме види в тъмното зад прозореца, неволно затаих дъх, когато погледна право към мен.
— И после? Какво ще направи? — попита Бърнхард.
— Ще се сблъска с морална дилема.
— И?
Шийн помълча, преди да отговори.
— Кой знае? Маклийн казва, че бил честен.
Нейде в далечината залая куче. А нейде в главата ми задрънчаха цимбали.
— Значи така се уреждаме по-добре, отколкото ако й бяхме намерили някой талантлив адвокат — каза Бърнхард.
Мъчех се да обработя цялата информация.
Въпросният той очевидно бях аз.
Талантливият адвокат определено не бях аз.
А с каква морална дилема щях да се сблъскам?
— Знаеш ли какво си мислех? — попита Бърнхард и продължи, без да чака отговор: — Татко би се гордял с мен.
— Това е прозрачно оправдание, Гай.
— Не, изслушай ме. Татко взе парите на Касълбъри и ги умножи десетократно. А това, което върша аз… то е още по-голямо.
— Ами методите ти, Гай? Какво ще речеш за методите?
Бърнхард избухна в мрачен смях.
— Нищо им няма. Посъветвах се с детето в мен.
— Добре де, подигравай ми се.
Бърнхард пак се разсмя.
Какво крояха тези типове? За какви методи говореха? Кучето пак се разлая и след секунда — пляс! Кална буца се приземи в храста и тъй ме стресна, че отхвръкнах назад, увенчан с корона от тръни. Дрън — едно камъче отскочи от прозореца. Мачка му! Завъртях се и зърнах Роберто отчаяно да размахва ръце.