Блондинка от Маями

Ливайн Пол

Добре, значи не лъжеше. Но спомените могат и да грешат. Спомнях си всичко, което ми бе казала доктор Мили Сантяго. Всъщност… дали наистина беше всичко?

Денем се подготвях за делото — разговарях със свидетели, събирах кашони с веществени доказателства, разпитвах ченгета, очевидци, санитари, лекари, сестри и помощника на съдебния лекар. Нощем скитах из Коконът Гроув, като избягвах Кокоуок, където гъмжеше от хлапаци, туристи и разни чудаци с питони около врата или папагали на рамото. Навремето правех какво ли не, за да привличам жените, но в никакъв случаи не бих рискувал да ме удуши змия или някаква птица да ми цвъка по ризата. Ходех в „Таурус“ — единствения местен бар, който е по-стар от мен.

Сред един свят, препълнен с мексиканска кухня и капучино, „Таурус“ е блажено островче на бирата и хамбургерите, затова си го харесвах. Пиех по две бири, правех някоя и друга партия стрелички на вътрешното дворче, подхвърлях безобидни лъжи на жените и през цялото време се чудех какво става. Плувах през бурния прибой на предстоящото дело, а не ме напускаше мъчителното предчувствие, че тепърва ще зърна на дъното спотаена акула.

Лятото мина и дойде есен, но само по календар. Из Атлантика продължаваха да се заформят тропически циклони. Радиото и телевизията продължаваха да вдигат аларма при всяка наближаваща буря. Нощем въздухът в Коконът Гроув натежаваше от аромата на жасмин и хибискус. От време на време някой студен фронт поемаше на юг и почти винаги издъхваше в Северна Флорида, но все пак малко разхлаждаше въздуха и намаляваше влагата.

Прекарвах безкрайни дни в тъй наречения Дворец на правосъдието — седеметажна сграда, свързана с областния затвор чрез въздушен тунел като пъпна връв, захранваща със затворници съдебната ни система.

Книгите и телевизията насаждат представата, че съдът е театър, а всяко дело пиеса. Много по-точно обаче е да си го представим като огромен цирк. Съдията на своя стол е дресьорът, който размахва камшик и заставя лъвовете да се изправят на задни лапи. Всички ние ставаме на крака, когато той влиза и излиза, всички молим за разрешение да говорим. Съдията ни храни, когато сме послушни, наказва ни, когато съгрешим, а ние и в двата случая свеждаме покорно глави.

В която и да било съдебна зала, през което и да било понеделнишко утро, цирковите артисти не чакат да срещнат О’Джей Симпсън или братята Менендес. Никой не се надява да види процеса на века или поне на седмицата. По конвейера на правосъдието текат стотици всекидневни дела, десетки отегчени инспектори ги вдигат и ги мятат за обработка в един или друг кашон.

И гражданската, и криминалната система се месят само тогава, когато обществото закъса. Причинено е зло, или поне някой се е наканил да го стори. Оскърбена от това нарушение на реда, системата измисля как да накара виновника да плати с парите или свободата си. Не е твърде приятно да гледаш как се правят закони, а още по-неприятно — да зяпаш как съдът смила всевъзможна житейска мръсотия.

Ако можехме да смъкнем външните стени на съдебната сграда, както стори навремето ураганът Андрю с няколко жилищни блока, щяхме да видим мравуняк, кипящ от трескава дейност. Обвиняеми с белезници сноват по коридорите; адвокати с черни костюми си шушукат за последното дело или последната партия голф; изтощени от нощната смяна ченгета пият кафе, а на бедрата им се полюшват кобури в знак на почит към тази свещена сграда; съдии с тоги изслушват от високите си столове безконечен човешки поток — жертви, свидетели, обвиняеми, прокурори и адвокати, повлечени в задължителната борба за присъда или прекратяване на делото, без които системата ще закъса и ще спре.

В десетки държавни служби други анонимни чиновници придвижват хартиения поток и съхраняват сведения за приливите и отливите на един обезумял свят. Стенографки, инспектори по помилването, пристави, преводачи, деловодители, а покрай много приятелки и съпруги на самите обвиняеми — всички са също действащи лица в епоса, протичаш

под претенциозните и изваяни надписи над всяка съдебна зала: НИЕ, КОИТО РАБОТИМ ТУК, ТЪРСИМ ЕДИНСТВЕНО ИСТИНАТА.

Ако придвижим камерата по-близо до смъкнатите стени, ако микрофонът ни долови шепота и виковете, какво ще видим, какво ще чуем? Потрепването на надзирателска палка по решетките на килиите, приглушените ругатни на затворниците, отчаяните молби на адвокат, който отказва да приеме неизбежното споразумение: „В никакъв случай не сме съгласни с тригодишна присъда“, механичното дуднене на съдия, приемащ самопризнанието на обвиняемия или обявяващ някого за нормален и здравомислещ, макар че ако това е вярно, човекът изобщо не би попаднал тук.

Прекалено дълго съм бил в тази сграда, прекалено дълго съм слушал предполагаемо невинни хора да обясняват как са попаднали най-случайно в чужда кола, как пистолетът сам гръмнал, как ченгетата лъжат, съдружниците крадат и съпругите хойкат. Всичките ми клиенти са набедени, онеправдани, те самите са жертва и за всичко намират оправдание.

А сега имах клиентка, на която отчаяно исках да вярвам, исках да я спася.

Но можех ли да повярвам?

Мразя изненадите

Както винаги в последния ден преди делото аз се мъчех да открия какво съм пропуснал. Ровех из документите, прелиствах показанията, преглеждах за стотен път списъка на веществените доказателства и нахвърлях идеи за встъпителната си реч. Толкова бях увлечен, че забелязах влизането на Синди едва когато тя пъхна под носа ми факс от три страници.

— Току-що пристигна от кабинета на щатския прокурор.

Хвърлих едно око на документа.

— Какви ги върши Ейб?

Сякаш по сигнал прекият телефон зазвъня. Вдигнах слушалката и Ейб Соколов излая името ми. В живота понякога става така. Но този път не беше съвпадение.

— Джейк, ще получиш допълнителен списък на свидетелите, ако вече не си го получил — уведоми ме той.

— Тъкмо го разглеждам — казах аз — Какви са тия глупости? Точно преди процеса.

— Само две нови имена и ще ти дам възможност да ги разпиташ преди почивките — бързо обеща той.

Прегледах документа. Двама свидетели, за които никога не бях чувал — единият с адрес в Рим, другият от Хампшър. Англия.

— Кои, по дяволите, са Лучано Фавиола и Мартин Кент?

— Бивши интимни приятели на клиентката ти. Преди четири години тя прегазила Кент със собствения му ягуар, или поне се опитала. Заплашила го и с пистолет, но не стреляла. Колкото до Фавиола, преди две години се е опитала да го убие в Италия. Стреляла два пъти, но не улучила.

— И какво? — попитах аз, ядосан на Ейб и двойно по-ядосан на Криси, че не ми е казала. — Аз пък веднъж ударих противников нападател. И това ли ще извадиш наяве?

— Джейк, според прецедента по делото „Уилямс“ това доказва склонност към определено деяние.

— Друг път! Това не ти е някаква отровителка, дето се отървава от петима съпрузи поред с арсеник в омлета. Чиста глупост, опит да предубедиш съдебните заседатели чрез странични факти, ако изобщо са факти.

— Всичко е истина. Ще ти пратя по куриер полицейските сводки.

Исках да ощастливя старото си приятелче Ейб с няколко подбрани епитета, но Синди ми изправи знак, че ме търсят по другата линия.

Беше Гай Бърнхард. Имало нещо важно. Много важно. Може ли да дойда веднага?

За пръв път попадах в хола на Гай Бърнхард. Е, бях надничал през щорите. Сега зяпах през прозореца към някогашното си скривалище сред бодливите розови храсти. Усетих, че Бърнхард ме гледа и виновно извърнах очи към глиганската глава на стената.