Блондинка от Маями
Шрифт:
— Гласоподаватели — подсказах аз.
Съдията ми отправи суров поглед.
— Съседи. Добри, чести граждани с ясно разбиране за морални ценности. И няма да ги подведа. Молбата за отлагане се отхвърля. Господа, хайде да подберем заседателите.
Заседатели.
Чел съм книги как трябва да се подбират. Наемал съм психолози, социолози и екстрасенси. Доверявал съм се на Марвин Печения, пенсионер и бивш собственик на магазин за обувки в Питсбърг, който ме посъветва да избягвам мъже с лъснати до блясък обувки — прекалено консервативни и лоялни към властите, — а да предпочитам жени с открити сандали и червен лак на краката. „Умът им е открит като обувките“, обясни Мартин.
Исках мъже, които да се влюбят в клиентката ми. С други думи, исках себе си.
Аз съм съвсем нормално момче. Не си слагам обица или златен ланец. Не нося пейджър или ръчна чантичка. Не членувам в частен клуб или мистичен култ. Не ходя в „La Voile Rouge“ 34 да пуша скъпи пури, и ако някой дебел брокер с тиранти и френски бутонели ме поръси с пепел, ще му натъпча смрадливата пура в гърлото. Няма по-голям праведник от бившия грешник.
Смятам, че доста добре разбирам от характери и имам приличен опит в човешките отношения, но вечно се изненадвам при подбора на заседатели. Сключил съм постоянен облог със стария пристав Клайд Тигпен — тенджера от неговата мидена чорба срещу един буркан от бабиното блатно зеле — по въпроса кой ще е председател на групата. Аз винаги избирам човека в черен костюм, но Клайд е виждал хиляди дела и не разчита на облеклото. Той надушва авторитетната фигура.
34
Червеното платно (фр.). — Б.пр.
Понякога кандидатите са нервни. Тази сутрин един помоли да го освободим и каза на съдията:
— Жена ми се кани да забременява.
— Според мен сигурно се кани да ражда — обадих се аз.
— Свободен сте — заяви Стангър. — И в двата случая трябва да бъдете там.
Естествено, ние всъщност не подбираме заседателите. Мъчим се да отстраним онези, които не ни харесват. Помня как на едно гражданско дело бях изчерпал лимита си от възражения и не успях да отхвърля един млад мъж с провиснал китайски мустак, който ме гледаше свирепо през цялото време. Изкарваше си хляба с чистене на септични ями и това беше единствената ни обща черта. Погледнех ли го, подпираше си брадичката с длан и ми показваше среден пръст. Цяла седмица щом се озърнех към заседателската ложа, виждах го да си вири пръста, облечен в работна риза с надпис: ПЪЛНЕТЕ СИ ЯМАТА, ПАК ЩЕ ДОЙДЕМ. Когато заседателите се върнаха след обсъждането и той стана да обяви присъдата в качеството на председател, аз почнах трескаво да обмислям как ще обжалвам. Но присъдата бе в наша полза, а когато на излизане от залата стиснах ръка на човека, открих, че пръстът му е парализиран. Строителна злополука, обясни той, като забеляза изненадания ми поглед. Нещата са невинаги такива, каквито изглеждат, обича да казва Чарли Ригс.
Криси седеше до мен кротичка и съвсем безобидна, а аз гледах тълпата от няколко десетки кандидати за съдебни заседатели. Беше обичайната колекция: учители, държавни служители, журналисти,
Заех се да задавам обичайните въпроси, като уверявах кандидатите, че нямах за цел да ги притеснявам. След като установих, че почти всички са били жертви на престъпление, и малцина признаваха да са имали работа с психиатър, аз насочих вниманието си към жестовете или кинезиката, както я нарича доктор Уинър.
Търсех напрегнато сплетени пръсти или скръстени ръце — знак, че отказват да ме допуснат до себе си. Дебнех за кръстосани глезени или ръце, здраво стиснали стола. Същевременно мислено внимавах за собствените си жестове. „Дръж дланите дружелюбно разтворени — вечно напомняше доктор Уинър. — Много си висок, затова не пристъпвай до ложата. Вертикалната ти сила ще стресне заседателите. И не слагай ръце на кръста си. Завладяването на хоризонтално пространство е прекалено авторитарно.“
Е, много благодаря. Преди да наема доктор Уинър с неговата конска опашка и очила с цветни стъкла, бях доволен само да проверя дали панталонът ми не е разкопчан.
И тъй, правех се на дружелюбен дангалак, без да приближавам прекалено и без да заемам хоризонтално пространство, усмихвах, се и изобщо се правех на маймуна, опитвайки да намеря шестима честни и милосърдни заседатели, които да ме изслушат с внимание, макар че нямах кой знае какво за казване. Марвин Печения седеше безметежно на първия ред и се мръщеше всеки път, когато навеждах глава да поговоря с наемния си експерт. Докато аз разпитвах кандидатите, доктор Уинър понякога драсваше нещо в бележника си, но през повечето време прелистваше най-новия каталог за яхти. Дванайсетметровата му яхта беше закотвена в Динър Кий и донякъде приличаше на мен — масивна и бавна, но стабилна в бурно море. Отвътре беше облицована с ламперия от тиково дърво и силно впечатляваше женската компания на Уинър, съставена предимно от млади руси любителки на соления вятър и коктейл „Маргарита“ с повечко текила.
Подборът ни отне цял ден. Накрая съдията Стангър изчете обичайната реч, като предупреди заседателите да не обсъждат делото помежду си или с когото и да било. Всички кимнаха мъдро. Бяха чували тия приказки по телевизията хиляди пъти. В нашия съд на това му викахме просто конското.
Станах и се поклоних леко, опитвайки се да надникна в очите на заседателите, докато напускат залата. Щях да го правя при всяка почивка до края на делото. Някои ме поглеждаха, други не.
После хванах за ръка Криси Бърнхард и я изведох от залата. Сега ми трябваше едно питие, спокоен сън и съдебна стратегия. В краен случай бих се задоволил с две от трите.
Криси, Криси, Криси
На сутринта съдията Стангър започна с първоначалните инструкции и всички заседатели се приведоха напред, слушайки най-усърдно. Такива са отначало. Напрегнати, нетърпеливи да изпълнят дълга си. След като свикнат с обстановката, а адвокатите вземат да им досаждат с еднообразни въпроси и шумни възражения, заседателите почват да се разсейват или направо да дремят. Понякога си ги представям като герои от комиксите, с облачета над главите, в които има картинки на риболов или еротични сцени. Защо не?
Лично аз си мисля точно такива работи, докато Ейб Соколов се пъчи пред заседателската ложа или съдията повтаря безконечните си наставления.
— Само по себе си обвинението не е доказателство — говореше Стангър — и не бива да го приемате като признак за вина.
Той обясни на заседателите, че не бива да смятат обвиняемия за виновен, ако откаже да даде показания. Това е стандартна инструкция и аз често се възползвам от нея, защото с показанията си мнозина обвиняеми само оплескват още повече работата. На едно от първите ми дела като обществен защитник прокурорът попита клиента ми: