Част от секундата

Балдачи Дейвид

Тя отново почука.

— Сър?

Минаха още няколко секунди и Мишел усети как мускулите на корема й почват да се стягат. Натисна дръжката и смаяно се озърна.

— Заключено е.

Друг агент я погледна с недоумение.

— Е, значи той е заключил отвътре.

— Мистър Бруно, добре ли сте? — Тя помълча. — Сър, или отговорете, или ще влезем.

— Само минутка!

Нямаше съмнение — гласът принадлежеше на Бруно.

— Добре, сър, но трябва да тръгваме.

Минаха още две минути. Мишел тръсна глава и отново почука на вратата. Не получи отговор.

— Сър, вече закъсняваме. —

Тя се озърна към Фред Дикърс, шефа на предизборния щаб. — Фред, опитай ти, ако обичаш.

С Дикърс отдавна бяха постигнали взаимно споразумение. След като са заедно по двайсет часа на денонощие, шефът на щаба и шефът на охраната трябва да се погаждат поне в най-общи линии, иначе нищо няма да стане. Все още не бяха единодушни по всички въпроси и никога нямаше да го постигнат, но в случая твърдо стояха на еднакви позиции.

Дикърс кимна и подвикна:

— Джон, аз съм Фред. Наистина трябва да тръгваме. Сериозно изоставаме от графика. — Той почука на вратата. — Джон? Чуваш ли ме?

Мишел отново почувства как мускулите на корема й се стягат. Нещо не беше наред. Тя кимна на Дикърс да се отдръпне и пак почука.

— Мистър Бруно, защо заключихте, сър?

Никакъв отговор. По челото на Мишел избиха капчици пот. Тя се поколеба за миг, размишлявайки трескаво, после изведнъж изкрещя през вратата:

— Сър, съпругата ви току-що позвъни по телефона. Случила се е тежка злополука с едно от децата ви.

Отговорът бе ужасяващ.

— Само минутка!

— Разбийте вратата! — кресна Мишел на агентите около нея. — Разбийте я!

Те опряха рамене във вратата, напънаха, после още веднъж, бравата поддаде и всички нахълтаха в стаята. Не видяха никого освен покойника.

3

По оградената с дървета алея бе потеглила погребална процесия. В колоната имаше само десетина коли. Преди последният автомобил да изчезне по пътя, Мишел и нейните хора изскочиха от погребалното бюро и се разпръснаха във всички посоки.

— Блокирайте целия район — извика тя на агентите, застанали край колите на Бруно. Те се втурнаха да изпълнят заповедта. Мишел изрече в микрофона на радиостанцията: — Трябват ми подкрепления. Не ме интересува откъде, просто ги изпратете. Веднага! И ме свържете с ФБР.

Тя втренчи поглед в последната кола от процесията. Щяха да хвърчат глави. Включително и нейната. Сега обаче я вълнуваше само едно — да открие Джон Бруно, за предпочитане жив.

Видя как от колите на медиите изскачат репортери и фотографи. Въпреки увещанията на Фред Дикърс, че случаят е великолепен за отразяване в медиите, Бруно бе проявил характер и отказа да ги допусне в погребалното бюро. Новината не ги зарадва особено. Сега цялото журналистическо войнство изригваше с пълна сила, сякаш надушило, че е станало нещо повече от обикновено поклонение на кандидата пред тленните останки на стар приятел.

Преди обаче да стигнат до нея, Мишел сграбчи ръката на един униформен пазач, който бе дотичал в очакване на нареждания. Посочи към пътя.

— Вие ли отговаряте за района? — попита тя. Човекът кимна, пребледнял и с разширени очи; изглеждаше готов всеки момент да припадне или да се подмокри. — Чие е погребалното шествие?

— На Харви Килъбру. Карат го

към гробището „Мемориъл Гардънс“.

— Искам да го спрете.

Пазачът я изгледа смаяно.

— Да го спра?

— Отвлякоха човек. А това там — тя посочи колоната — е отличен начин да го измъкнат от района, не смятате ли?

— Аха — бавно отвърна пазачът. — Така е.

— Затова искам да претърсите всяка кола, най-вече катафалката, разбрахте ли?

— Катафалката? Но, госпожо, Харви е вътре.

Мишел огледа униформата му. Човекът беше най-обикновен пазач от някоя частна фирма за охрана, но сега не бе моментът да се прави на придирчива. Тя впи очи в значката с името му и изрече съвсем спокойно:

— Полицай Симънс? Полицай Симънс, откога се занимавате… хм… с охрана на реда?

— От около месец, госпожо. Но отлично, боравя с оръжието. Ловувам още от осемгодишен. Мога и комар да прострелям.

— Страхотно — каза Мишел. Само месец, а всъщност не му личеше да е служил и толкова. — Добре, Симънс, слушай внимателно. Според мен човекът навярно е в безсъзнание. А катафалката е отлично превозно средство за някой, който е изгубил съзнание, нали така?

Пазачът кимна, очевидно най-сетне схващаше за какво става дума. Мишел се навъси и гласът й отекна като пистолетен изстрел:

— А сега си размърдай задника, спри онази процесия и провери колите.

Симънс хукна презглава. Мишел прати неколцина от хората си да го наглеждат и да му помогнат, а на другите нареди да започнат щателно претърсване на погребалното бюро. Имаше известен шанс Бруно да е скрит някъде вътре. След това тя се промъкна през тълпата от репортери и фотографи и си избра място за команден център в сградата. Оттам проведе още няколко телефонни разговора, разгледа картите на района и организира допълнително издирване, като определи зона с радиус километър и половина около погребалното бюро. После дойде ред на обажданията, които нямаше как да избегне. Телефонира на началниците си и изрече думите, които завинаги щяха да останат свързани с нейното име и провалената й кариера в тайните служби.

— Обажда се агент Мишел Максуел, отговаряща за охраната на Джон Бруно. Докладвам, че ние… че аз загубих охранявания. По всичко личи, че Джон Бруно е отвлечен. Издирването е в ход. Установихме връзка с местната полиция и ФБР.

Усещаше как секирата вече пада над шията й.

Тъй като нямаше какво друго да предприеме, тя се присъедини към хората от екипа, заети да преровят цялото погребално бюро в търсене на Бруно. Да го извършат, без да засегнат местопрестъплението, бе, меко казано, проблематично. Не биваше да пречат на предстоящото разследване, но от друга страна, трябваше на всяка цена да открият изчезналия кандидат.

В стаята, където бе станало всичко, Мишел погледна единия от агентите, които бяха претърсили мястото, преди кандидатът да влезе.

— Как, по дяволите, можа да се случи? — попита тя.

Човекът беше добър агент, ветеран от службите. Той с недоумение поклати глава.

— Мястото беше чисто, Мик. Чисто.

Колегите често наричаха Мишел с прякора Мик. Така се чувстваше като едно от момчетата, а това — признаваше го, макар и неохотно — не бе чак толкова зле.

— Проверихте ли вдовицата, разпитахте ли я?