Част от секундата

Балдачи Дейвид

Мъжът отново насочи вниманието си към сцената, която се разиграваше пред него. Към адвокатската кантора се задаваха неколцина граждани, тръгнали на работа или да отворят магазините си, когато на малкия паркинг изскочи още една полицейска кола, следвана от микробус с екип криминалисти. Очевидно това бе нещо ново за достопочтения малък град Райтсбърг. Униформените полицаи сякаш нямаха ни най-малка представа какво да вършат. Всичко това бе крайно обнадеждаващо за мъжа, който дъвчеше геврека в колата си. Толкова дълго бе чакал

този момент; държеше да му се порадва. А най-хубавото тепърва предстоеше.

Той отново забеляза жената, застанала край кантората. Беше видял Сюзан Уайтхед, когато тя заговори Кинг пред вратата. Приятелка? По-скоро кандидатка, досети се мъжът по видяното преди малко. Той насочи фотоапарата си към нея и направи няколко снимки. Чакаше Кинг да излезе на чист въздух, но това навярно нямаше да се случи. Кинг бе навъртял доста километри при обиколката си като доброволец към полицията. Толкова много диви, самотни пътища криволичеха из пущинака. Всичко може да дебне там, в гъстите гори. Ала къде ли можеше да намери човек истинска безопасност в днешно време?

В плътно затворена чанта отзад в багажника лежеше един много специален предмет, който трябваше да отиде на специално място. Всъщност тъкмо сега бе идеалният момент за това.

След като захвърли остатъка от закуската си в кошчето на тротоара, мъжът включи на скорост ръждясалия буик и потегли, следван от пукота на разбития ауспух. Отдалечи се по улицата, като хвърли един последен поглед към кантората на Кинг и насмешливо вдигна палец. Докато минаваше край Сюзан Уайтхед, която гледаше към сградата, мъжът си помисли: „Може пак да се срещнем с теб. И то съвсем скоро.“

Буикът изчезна по пътя, оставяйки зад себе си потресеното градче.

Първият рунд официално бе приключил. Мъжът чакаше с нетърпение започването на втория.

8

Уолтър Бишоп крачеше нервно пред Мишел Максуел, която седеше до масичката и го гледаше. Двамата се намираха в малка заседателна зала, укрита дълбоко в една вашингтонска държавна сграда, чиито обитатели още не можеха да се опомнят от неотдавнашните събития.

— Само те пращаме в отпуск, Максуел, би трябвало да изпитваш облекчение — подхвърли през рамо той.

— О, да, примирам от радост, че ми прибрахте значката и пистолета. Не съм глупачка, Уолтър. Присъдата вече бе произнесена. С мен е свършено.

— Разследването още е в ход… всъщност едва започва.

— Да, бе. И всичките тия години от моя живот отиват на вятъра.

Бишоп рязко се завъртя и отсече:

— Под носа ти отвлякоха кандидат-президент! За пръв път в историята на службите. Поздравления. Имаш късмет, че в момента не те чака разстрел. В някои други страни можеше да те сполети точно това.

— Уолтър, не смяташ ли, че и аз изпитвам същото? Тази история направо ме убива.

— Интересни думи подбираш.

Нийл Ричардс беше отличен агент.

— И това знам — повиши глас тя. — Да не мислиш, че съм очаквала онзи от местната охрана да е замесен? В цялата служба никой не се чувства по-виновен от мен заради Нийл.

— Изобщо не биваше да допускаш Бруно сам в онази стая. Ако просто бе следвала стандартните процедури, това нямаше да стане. В краен случай трябваше поне да оставиш вратата открехната, за да виждаш човека. Много добре знаеш: никога не откъсвай очи от охранявания. Това е правило номер едно.

Мишел поклати глава.

— С толкова неща трябва да се примиряваме, че понякога човек допуска компромис, за да бъдат всички доволни.

— Нашата работа не е хората да бъдат доволни, а да ги опазим.

— Да не би да твърдиш, че за пръв път се случва охраната да остави някого в затворено помещение без присъствие на агент?

— Не. Твърдя, че за пръв път в такава ситуация се стига до подобен провал. Отговорностите са ясни, Мишел. Не се допускат никакви оправдания. Партията на Бруно вече се готви за война. Някои смахнати направо твърдят, че службите са подкупени, за да отстранят Бруно от надпреварата.

— Това е абсурд.

— Да, ние с теб го знаем, но ако много хора повтарят едно и също, накрая обществото почва да хваща вяра.

През целия този разговор Мишел бе седяла на ръба на стола. Сега се облегна назад и спокойно погледна Бишоп.

— Нека да сме наясно. Поемам пълна отговорност за станалото и никой от моите хора не бива да бъде засегнат. Те изпълняваха заповеди. Аз командвах нещата и се провалих.

— Много почтено от твоя страна. Ще видя какво мога да направя. — Той помълча и добави: — Предполагам, че не смяташ доброволно да подадеш оставка.

— Не, Уолтър, наистина не смятам. И за твое сведение, възнамерявам да си наема адвокат.

— Ще си наемеш, естествено. Нали сме в Америка. Тук при всеки провал виновникът може да наеме адвокат и дори да получи пари за своята некадърност. Сигурно се гордееш със себе си.

При този болезнен упрек Мишел примижа, за да удържи бликналите сълзи, но дълбоко в душата си приемаше, че го заслужава.

— Просто се опитвам да се защитя, Уолтър, както би постъпил и ти на мое място.

— Да. Разбира се.

Бишоп пъхна ръце в джобовете си и хвърли поглед към вратата в знак, че разговорът е приключил. Мишел се изправи.

— Може ли да те помоля за нещо?

— Може, естествено. Макар че се чудя откъде имаш такъв кураж.

— Не си първият, който се чуди — хладно отвърна тя.

Бишоп я чакаше търпеливо да продължи.

— Искам да знам как върви разследването.

— С него изцяло се занимава ФБР.

— Знам, но би трябвало да ни държат в течение.

— Да, държат ни и тази информация е за служебно ползване.