Част от секундата
Шрифт:
— Къде искаш да се срещнем? — отвърна тя на неговия въпрос.
— Къде си отседнала?
— В едно хотелче на пет-шест километра от теб, близо до магистрала двайсет и девет.
— „Уинчестър“? — попита той.
— Точно така.
— Приятно място. Надявам се да ти харесва.
— Вече да.
— На около километър и половина оттам има мотел, наречен „Мъдрият джентълмен“.
— На идване минах край него. Изглежда много изискан.
— Така е. Каня те на обяд. Удобно ли е в дванайсет и половина?
— За нищо на света няма да го
— Недей да ми благодариш, докато не чуеш какво имам да ти кажа.
Срещнаха се на широката веранда, която опасваше старата сграда във викториански стил. Кинг беше облечен със спортно сако, зелено поло и бежови панталони, Максуел с дълга плисирана черна пола и бял пуловер. Стилните ботуши, които носеше, я правеха по-висока, тъй че по ръст отстъпваше само с два-три сантиметра на Кинг. Черната й коса падаше върху раменете. Макар че обикновено не употребяваше грим, този път бе сложила малко. Работата в тайните служби не подтикваше към модни волности. Но тъй като охраняваните личности често посещаваха официални събития с добре облечени богати гости, гардеробът и външността на агента трябваше да бъдат на висота, което невинаги беше лесно. Както казваше една стара поговорка в службите: „Носи се като милионер със заплата на портиер“.
Кинг посочи паркирания отпред тъмносин джип с багажник на покрива.
— Твой ли е?
Тя кимна.
— В свободното си време активно се занимавам със спорт, а тази машина може да стигне навсякъде и да носи каквото ми трябва.
— Откъде намираш свободно време, нали си агент от тайните служби?
Седнаха на маса в дъното на ресторанта. Заведението не беше пълно и можеха да се радват на усамотение, доколкото е възможно това на обществено място.
Когато сервитьорът дойде и попита дали са готови да поръчат, Мишел веднага отвърна:
— Да, сър.
Кинг се усмихна, но не каза нищо, докато сервитьорът не се отдалечи.
— Трябваха ми години, за да се отърва от това.
— От кое? — попита тя.
— Да наричам всекиго „сър“. От сервитьори до президенти.
Тя сви рамене.
— Май изобщо не съм забелязала.
— Как ще го забележиш, то ти е станало втора природа. Заедно с много други неща. — Той се позамисли. — Нещо в теб много ме озадачава.
По лицето й трепна едва доловима усмивка.
— Само едно ли? Разочарована съм.
— Защо една толкова умна и атлетична жена като теб е влязла в правоохранителната система?
— Сигурно е наследствено. Баща ми, братята, чичовците, братовчедите — всички са полицаи. Татко е шеф на полицията в Нашвил. Исках да бъда първото момиче от рода, което е влязло в професията. Изкарах една година стаж като полицейски служител в Тенеси, а после реших да разчупя семейната схема и подадох молба за постъпване в службите. Приеха ме и останалото е история.
Когато сервитьорът донесе поръчката, Мишел веднага се захвана с обяда, а Кинг, без да бърза, отпи глътка вино.
— Предполагам, че и друг път си бил тук — каза тя между две хапки.
Кинг кимна, допи чашата и започна да се храни.
— Водя тук клиенти, приятели, колеги адвокати. В района има и други заведения, не по-лоши, а може би и по-добри от това. Укрити са майсторски из гънките на терена.
— С наказателно право ли се занимаваш?
— Не. Със завещания, пълномощни, търговски сделки.
— Харесва ли ти?
— Помага ми да си плащам сметките. Не е най-вълнуващата работа на света, но пък е на хубаво място.
— Красиво е тук. Разбирам защо си се преселил в това градче.
— Има си и плюсове, и минуси. Тук понякога се поддаваш на заблудата, че си откъснат от напрежението и бедствията на широкия свят.
— Но те имат склонност да вървят по дирите ти, нали?
— Второ, внушаваш си, че можеш да забравиш миналото и да започнеш живота отново.
— Но ти наистина си успял да го направиш.
— Бях успял. Минало време.
Тя избърса устните си със салфетка.
— Защо пожела да ме видиш?
Той повдигна празната си чаша за вино.
— Няма ли да се присъединиш към мен? Не си на служба.
Тя се поколеба, после кимна.
Минута по-късно им наляха вино и след като приключиха с обяда, Кинг предложи да се прехвърлят в малкия салон до общата зала. Там се отпуснаха на стари кожени кресла и вдъхнаха смесения аромат на застоял дим от лули и пури, към който се прибавяше мирисът на стари книги в кожена подвързия върху проядените от червеи полици от орехово дърво покрай стените. Бяха сами в салона и Кинг вдигна чашата към светлината, падаща от прозореца, разклати виното и отпи глътка.
— Добро е — каза Мишел, след като също отпи.
— Дай му още десет години и изобщо няма да го познаеш.
— Нищо не разбирам от вина, знам само, че се затварят с тапа, а не с капачка на винт.
— Преди осем години и аз бях в същото положение. Всъщност повече си падах по бирата. А и се отразяваше по-добре на портфейла ми.
— Значи когато напусна тайните служби, премина от бира на вино?
— Много неща се промениха в живота ми по онова време. Имах приятел дегустатор и той ме научи на всичко, което знам. Избрахме методичен подход, минахме първо през френските вина, после през италианските, дори малко се завъртяхме около калифорнийските бели вина, но той беше голям сноб в това отношение. Признаваше само червеното.
— Хммм. Чудя се дали си единственият познавач на виното, който е убивал хора. Нали разбираш, двете неща никак не си подхождат.
Той отпусна чашата си и я погледна развеселено.
— Какво, любовта към виното май ти се струва работа за изнежени типове, а? Знаеш ли колко кръв е пролята заради виното?
— По време на пиене или при спорове?
— Има ли значение? Мъртвецът си е мъртвец, нали така?
— Ти най-добре знаеш.
— Ако си мислиш, че след като го сториш, остава само да си сложиш резка на пистолета, дълбоко се лъжеш.