Част от секундата
Шрифт:
— Но парите в устата й… Боже мой, това е зловещо.
— Ами ако го приемем като изявление?
Тя го погледна с любопитство.
— Какво изявление?
— Може би фатално и за двамата. Кой би го направил що този начин.
— За какво говориш?
— Не мога да ти кажа.
— Защо не, по дяволите?
— Защото още не съм го обмислил докрай. Така работя — искам всичко да е изпипано.
Мишел отчаяно вдигна ръце.
— Господи, подлудяваш ме.
— Благодаря. Наистина се старая. — Кинг се загледа през прозореца и след малко пак се обърна. — Добре, това е малко градче и сигурно ще привлечем внимание, особено
— Какъв удар?
Той я погледна.
— И аз не съм застрахован срещу носталгия.
Мишел се навъси.
— Вие, адвокатите, никога ли не отговаряте на нормален език?
— Добре, мисля, че е крайно време да посетя хотел „Феърмаунт“. Това вече нормално ли ти звучи?
27
Приближиха се към хотела изотзад, като внимаваха да вървят плътно до високите дървета. Двамата бяха облечени еднакво и се движеха в синхрон. Изчакаха малко в покрайнините на гората, оглеждайки напред за признаци на човешко присъствие. След като се увериха, че няма никого, те излязоха от сянката и бързо прекосиха пространството между дърветата и телената мрежа около хотела. Изкатериха се по нея и скочиха от другата страна. Единият извади пистолет, после се упътиха покрай задната страна на хотела. Откриха странична врата и бързо разбиха ключалката. След още миг изчезнаха в тъмнината вътре.
Кинг и Мишел паркираха далече от „Феърмаунт“ и минаха останалото разстояние пеш. Когато наближиха сградата, прожекторът на хеликоптера проряза нощното небе и те бързо притичаха под дърветата.
— Наистина е вълнуващо — каза Мишел, когато излязоха от гората и продължиха към хотела. — Нали разбираш, поне веднъж за разнообразие да се прехвърлиш от другата страна на барикадата.
— Да, страхотна тръпка. Помисли си само, сега можех да съм си у дома пред камината с чаша червено вино и книга на Пруст, вместо да тичам из околностите на Боулинггън, Северна Каролина, и да се крия от полицейски хеликоптери.
— Моля те, не ми казвай, че четеш Пруст, докато пиеш вино — възкликна Мишел.
— Е, само ако няма нищо интересно по спортния канал.
Когато наближиха хотела, Кинг вдигна очи към грозната фасада.
— Винаги съм си мислил, че Франк Лойд Райт би могъл да проектира нещо подобно, ако се беше надрусан с хероин.
— Ужасно е — съгласи се Мишел.
— И за да си представиш що за естет беше Клайд Ритър, ще ти кажа, че смяташе хотела за много красив.
Дупката в оградата, през която бе минала Мишел при предишното си посещение, се оказа запушена. Кинг с лека завист проследи как Мишел се изкатери нагоре далеч по-пъргаво, отколкото би успял той в най-добрите си времена. Имаше защо да завижда. Когато дойде негов ред да скочи от другата страна, кракът му се закачи за мрежата и той едва не падна по очи. Без коментар тя му помогна да се изправи и го поведе покрай сградата. Влязоха от същото място, както при първото й посещение.
Мишел извади фенерче, но Кинг предупредително вдигна ръка.
— Изчакай малко. Нали каза, че имало пазач.
— Да, но не го видях наоколо, когато се вмъквах.
Кинг я изгледа странно.
— Доколкото си спомням, каза, че втория път си налетяла на пазача, но първия път не е имало никого.
— Може да е обикалял от другата страна. Вероятно задачата му е само да наблюдава оградата.
— Да, вероятно — каза Кинг. Кимна й да включи фенерчето и двамата се запътиха към фоайето.
— Залата „Джаксън Стената“ е малко по-нататък по коридора — каза Мишел.
— Тъй ли? Аз пък не знаех.
— Извинявай, Шон. Било е толкова отдавна, а аз съвсем наскоро бях тук.
— Не ми обръщай внимание — каза той. — Просто показвам колко съм невъзпитан.
— Искаш ли да идем там?
— Може би по-късно. Има нещо, което искам да проверя преди това.
— Килерът, където се е скрила Лорета Болдуин?
— Великите умове винаги мислят еднакво. Току-виж, скоро си почнала да пиеш вино и да четеш умни книги. И, макар да не ми се вярва, може би ще отделиш година-две да почистиш джипа си.
Отидоха до килера и отвориха вратата. Стиснал здраво фенерчето, Кинг влезе вътре и се огледа. Видя малка ниша в дъното, после се обърна към Мишел.
— Слаба ли беше Лорета?
— Почти скелет.
— Значи може без затруднения да се е вмъкнала там. Каза ли ти къде точно се е крила?
— Не, но може би просто е застанала по средата.
Кинг поклати глава.
— Ако аз бях изплашена жена насред убийства, суматоха, писъци и обезумели хора, мисля, че не само щях да вляза в някой килер, но и да се заровя колкото може по-надълбоко. Това е инстинкт, като да се завиеш презглава. В онзи момент тя не е разбирала какво става. Кой знае, може би всеки момент ще дотърчи въоръжен човек да се скрие тук и…
Той млъкна и се вгледа втренчено в предполагаемото скривалище на Лорета.
— Какво има, Шон?
Кинг само поклати глава.
— Не съм сигурен.
Той излезе от килера и затвори вратата.
— Добре, сега накъде? — попита Мишел.
Той въздъхна дълбоко.
— Към залата „Джаксън Стената“.
Когато влязоха в залата, Мишел мълчаливо се загледа как с лъча на фенерчето Кинг методично изследва цялото помещение, без да пропуска нито една подробност. После той погледна към мястото, където бе стоял преди осем години. С нова дълбока въздишка пристъпи натам и сякаш зае някогашния си пост. Ръката му плъзна по потния гръб на Клайд Ритър.
Кинг се бе пренесъл изцяло в месец септември 1996 година. Погледът му плъзна по въображаемите хора, потенциалните източници на неприятности, целуваните бебета; чуваше подхвърлените забележки от задните редове и отговорите на Ритър. Той дори неволно започна да шепне кодови думи в невидимия микрофон. Озърна се към стенния часовник, макар че вече отдавна го нямаше, а и не би могъл да го види в тъмното. Само още пет минути, после срещата щеше да приключи. Изумително, като си помислиш. Ако Рамзи бе закъснял или Ритър бе избързал, нищо нямаше да се случи. Колко различен щеше да бъде тогава животът на Кинг.
Без да осъзнава, той насочи поглед към асансьорите. Чу звън, после още веднъж и още веднъж. Пред мисления му поглед вратите се отваряха пак и пак. Сякаш го засмукваше някаква черна бездна.
Трясъкът го стресна, но ръката му полетя към кобура и измъкна въображаемия пистолет, докато той гледаше проснатото на пода тяло на Ритър. После вдигна очи към Мишел, която стоеше с фенерчето до вратата, след като току-що я бе затръшнала.
— Извинявай — каза тя. — Просто исках да видя реакцията ти. Май не трябваше да го правя.