Черен лед

Чайлд Линкълн

— Увеличи звука — рече Макфарлън.

Затвори очи; главоболието и гаденето се засилваха. Морска болест.

Гласът на Гарса прозвуча гръмогласно в малкото помещение. „Как върви?“ — извика той. Последва вик в отговор: „Почти свършихме.“ Кратка тишина; шум от процеждаща се вода; изпукването на изгасваща горелка. Шумове от хамбара, след това суматоха от проскърцвания и стенещ метал, когато корабът започна да се накланя. Чу се гласът на Гарса: „Дръжте се здраво!“

А после всичко свърши със съскане и побелял екран.

Макфарлън

отвори очи.

— Върни с десет секунди назад.

Изгледаха отново записа.

— Избухна точно, когато бе най-големият крен — каза Рейчъл.

— Но Гарса е прав. Това нещо бе търкаляно и обръщано по целия път до брега. — Макфарлън замлъкна за миг и продължи: — Възможно ли е да е имало работник, скрит от камъка. Някой, когото не виждаме?

— Помислих си го. Влезли са шестима заварчици плюс Гарса. Погледни, можеш да ги видиш ясно всичките на последния кадър. И до един са на голямо разстояние от метеорита.

Макфарлън отпусна брадичка върху дланите си. Нещо в този видеозапис го смущаваше, ала не можеше да разбере какво бе то. А може би нямаше нищо? Може би просто бе адски изморен…

Рейчъл се протегна и изтупа шлюпките от фъстъци от коленете си.

— Ето, че се опитваме да поставим под съмнение казаното от Гарса — рече тя. — Ами ако всички са прави?

Макфарлън я погледна.

— Не разбирам.

— Ами ако никой не е докосвал метеорита? Ами ако нещо друго го е докоснало?

— Нещо друго ли? — повтори той. — Но в това помещение не се движи нищо… — Спря се изведнъж, осъзнал какво го смущаваше досега: шумът на водата. — Пусни ми последните шейсет секунди — рече той. — Бързо.

Вдигна глава към екрана, търсеше източника на шума, който бе чул. Ето го — съвсем слабо, тънко поточе край единия борд, стичаше се отгоре и изчезваше в дълбините на танка. Вторачи се в него. Когато корабът започна да се накренява силно, потокът се отдели от преградата и започна да приближава метеорита.

— Вода — рече високо Макфарлън.

Рейчъл го изгледа заинтригувана.

— Поточе вода се е стичало по единия борд на танка. Трябва да има теч в люковото закритие. Погледни, още може да се види. — Той посочи тънкото поточе, което църцореше по далечната надлъжна греда. — Метеоритът се е разредил, когато поради крена водата е влязла в контакт с него.

— Това е абсурдно. Метеоритът е седял в наводнената земя милиони години. Върху него е валял и дъжд, и сняг. Той е инертен. Как би могла да му въздейства водата?

— Не знам, но погледни.

Той пусна отново видеото, демонстрира как в мига, в който водата се докосна до метеорита, екранът изпращя и побеля.

— Съвпадение? — попита тя.

Макфарлън поклати глава.

— Не.

Рейчъл го погледна.

— Сам, как би могла тази вода да е по-различна от всичката онази вода, която е обливала метеорита?

И след това — в един миг на прозрение — на Макфарлън всичко му стана

ясно.

— Сол — рече той. — В онзи танк капеше соленавода.

След миг на шок Рейчъл изведнъж ахна.

— Точно така — рече тя. — И ето защо Масънкей и Тимер са го задействали с ръце — с потните си ръце. При докосването е имало сол. А Лойд допря бузата си до него в адски студен ден. При него отсъства потта. Би трябвало да е високореактивен на натриев хлорид. Но защо, Сам? На какво реагира той?

Макфарлън я изгледа, после погледът му се отклони към поточето морска вода, което продължаваше да блести в полумрака и лъкатушеше с постепенното движение на кораба.

„Движението на кораба…“

— Ще мислим за това после — рече той.

Посегна към радиостанцията си, включи я и чу съскането на статичния шум.

— По дяволите! — рече той и мушна станцията под колана си.

— Сам… — понечи да каже нещо Рейчъл.

— Трябва да изчезваме оттук — прекъсна я той. — В противен случай при следващия голям крен ще бъдем изпържени.

Изправи се и точно в този миг тя го улови за ръката.

— Не можем да изчезнем — рече. — Още една такава експлозия би могла да разруши шейната му. А ако метеоритът се освободи, всички ще загинем.

— Тогава не трябва да допуснем течът да стигне до камъка.

Двамата впериха очи един в друг. А после, сякаш обладани от една и съща мисъл, спринтираха по мостчето към тунела за достъп.

70.

„Алмиранте Рамирес“

14:45

Валенар стоеше на мостика и гледаше на югозапад, над надигналите се вълни, стиснал стария бинокъл в сухите си пръсти. Офицерите около него с мъка се удържаха на крака от лудешкото люлеене на кораба; лицата им бяха като застинали маски на безразличие. Бяха ужасени. Но ето, че сега режимът на абсолютната дисциплина се отплащаше: изпитанието бе добре дошло и онези, които бяха оцелели, бяха с него. Щяха до го следват и в ада, ако трябва — и точно натам, помисли си той, като погледна картата — точно натам се бяха запътили.

Снегът и лапавицата бяха престанали, небето се изчистваше. Видимостта бе отлична. Ала вятърът се бе усилил още, а вълните се наслагваха все по-високи. Когато корабът потъваше към дъното на падината между две от тях, го обгръщаше пълен мрак, сякаш бе попаднал в дъното на огромен каньон. Там, между вълните, техните гребени се издигаха на удивителните двайсет метра над мостика. Никога през живота си не бе виждал подобни вълни, а увеличената видимост, макар и да бе добре дошла за плана му, ги правеше още по-ужасяващи. Нормалната реакция при тези условия би била да се насочи срещу вятъра и да щормува. Но това не бе допустимо. Трябваше да поддържа курс, при който вятърът и вълната му идваше почти на борд; инак по-тежкият американски кораб щеше да избяга.