Черната призма
Шрифт:
Кип не можеше да повярва.
Беше неговата кутия. Същият размер. Същата форма. Това бе неговото наследство. Единственото нещо, което майка му някога му беше дала. И се намираше у Зимун.
Зимун се поклони на лорд Всецветни. Кип се дръпна назад, когато младият притеглящ извъртя коня си и препусна на изток. Лорд Всецветни закрачи обратно към върха на хълма. Конярят доведе на Кип кон и му помогна да го яхне и да напъха мускета в един калъф на седлото.
Кип се огледа. Разкъсваха го колебания. Лорд Всецветни вече изчезваше нагоре по хълма на път към свитата си. Той бе в сърцето на всичко това — Кип го знаеше. Би трябвало да го убие. Оролам, шансът се изплъзваше от пръстите му. Но на юг Карис препускаше към смъртта си, а на изток онази змия
Беше дал клетви пред живите и пред мъртвите. Заскърца със зъби, сигурен, че взема грешното решение — но въпреки това го взе. По-добре е невинните да живеят, отколкото виновните да умрат. Гавин обичаше Карис и заслужаваше още един шанс за щастие. Кип препусна след нея.
83.
Карис никога досега не бе участвала в истинско сражение, но бе наблюдавала няколко с генерала на Гавин Тичащия вълк. В някоя друга епоха щяха да го почитат като велик предводител. Вместо това той на три пъти се изправяше срещу Корван Данавис и на три пъти бе надвиван от по-малобройни сили, командвани от мустакатия гений. Независимо от това Тичащия вълк беше мил старец, който имаше слабост към Карис и и обясняваше какво вижда, когато далечните редици се сблъскат. Разбира се, често бе прекалено зает, за да разговаря надълго с нея, но в други случаи разсъжденията на глас сякаш му помагаха. Затова сега, докато препускаше надолу по хълма, насочвайки се към мелето, Карис успя да схване доста неща.
Сградите, долепени от двете страни на стената — и които в крайна сметка щяха да я обрекат, Карис бе сигурна в това, — в краткосрочен план всъщност помагаха. Те бяха като сипей, достатъчно широки, за да затрудняват всеки, който изнесе напред обсадни стълби, и твърде непредсказуеми, за да могат атакуващите да ги изкатерят лесно на всяко място. Рано или късно хората на крал Гарадул щяха да разберат кои места са стабилни и колко тежест могат да поемат, но дотогава рухващите сгради избиваха и забавяха щурмуващите стената мъже.
Докато Карис се приближаваше, маговете за първи път се появиха вкупом на върха и. Стената не бе висока, но достатъчно широка, за да могат бранителите да се придвижват по нея с голяма скорост, а те бяха видели пристигането на кавалерията на крал Гарадул.
Червени и подчервени заработиха в екип, като едните мятаха лепкаво огнено желе върху нападателите долу, а другите го подпалваха. Крал Гарадул бе изкарал отпред редица от собствените си притеглящи. Сините и зелените сред тях се опитваха да отклонят огненото желе във въздуха и да го запратят обратно към стената. Червените мятаха свой собствен луксин нагоре към бранителите, макар че екипите на Гарадул не бяха толкова добри във възпламеняването му и не всеки път успяваха. Мускетарите и от двете страни правеха всичко по силите си да избиват противниковите магове.
Защитниците вземаха връх в тази схватка, но нападателите бяха толкова много, че Карис не виждаше как биха могли да издържат дълго. И защо крал Гарадул бе довел кавалерията си тук и сега? Право срещу стената конниците губеха предимството на своята маневреност и ставаха лесни мишени за сините притеглящи, които се подаваха иззад бойниците, изстрелваха по няколко сини кинжала и пак се скриваха.
Всичко, което трябваше да направи Карис, бе да си пробие път през тълпата — което не представляваше трудност, когато си на кон, — да открадне някой мускет, да оцелее достатъчно дълго, за да се приближи до крал Гарадул, и да му пръсне главата. Сред яростта, кръвта, хаоса и какофонията на битката бе много възможно никой дори да не осъзнае, че смъртоносният изстрел е дошъл отзад.
Карис чу зад себе си вик, по-различен от останалите крясъци. Завъртя глава, все още приведена ниско над галопиращия кон. Десетина Огледалци я преследваха на огромните си жребци. Сърцето и се сви.
Значи подмолната тактика нямаше да свърши работа.
Тя зачовърка пак наочниците. Кожата в ъгълчето на окото и се късаше, но все още нямаше никакъв напредък в свалянето на проклетите неща. Ако можеше да притегля, би имала шанс.
На осемдесет крачки пред себе си видя редица мускетари, които презареждаха оръжията си. Огледа ги, търсейки някой с кремъклийка — колесен затвор нямаше да свърши работа в случая. После забави коня, за да уцели нужния момент, и връхлетя точно когато един от офицерите довърши презареждането и вдигна мускета към рамото си. Карис го грабна направо от ръцете му.
Командир Железни често я бе мъмрил за акробатичната и езда, задето упражнява неща, от които и двамата знаеха, че няма друга полза, освен да впечатляват новобранците в Черната гвардия. Докато пъхаше мускета в калъфа на седлото, през главата и прелетя видение как едрият мъж клати отчаяно глава. Беше облечена в тази проклета рокля, която хем я оставяше полугола, хем затрудняваше движенията и. Нали нямаше наистина да… Карис освободи крака от стремената, посегна зад гърба си да стисне здраво задния лък на седлото, натика юздите под предния и скочи, докато конят продължаваше да тича в лек галоп. Веднага щом докосна земята, се оттласна и се завъртя във въздуха, усещайки как ръкавите на роклята и се разпарят. Беше упражнявала този номер с по-високи коне, така че едва не прескочи седлото. Отне и половин секунда, но все пак успя да се намести върху него, обърната назад. Извади мускета, вдигна го, опита се да поеме с коленете си колкото може по-голяма част от друсането на коня, помъчи се да прецени колко време ще изтече между дърпането на спусъка и изстрела. Прицели се в главата на водещия Огледалец на четирийсет крачки зад нея и натисна спусъка.
Беше се прицелила идеално, бе изчислила времето точно, но мускетът не стреля. Тя дръпна отново ударника, провери механизма. Нямаше кремък. Беше изпаднал, вероятно по време на впечатляващата и акробатика. Мамка му!
Захвърли мускета, размени местата на ръцете си, погледна през рамо, за да е сигурна, че ще отскочи от равна земя, и извърши обратната акробатика. Тя всъщност бе доста по-трудна от първата, но Карис я изпълни безупречно — и двата и крака срещнаха земята едновременно и се оттласнаха точно когато движението на коня я изстреля във въздуха. Само дето докато се премяташе, половината глава на коня и бе отнесена от мускетен куршум и животното се строполи на земята. Ако държеше юздите, щеше да падне и тя. Но вместо това се превърна в човешки снаряд. Силата на отскока и и внезапното рухване на коня я накараха да се извие като котка. Летеше с главата надолу и с гърба напред.
Имаше време само за една мисъл: „Като паднеш, претърколи се.“
Но когато падна, нямаше време за нищо. Върху каквото и да се бе озовала, то имаше много слоеве и беше меко — което не му попречи да извърти главата и крайниците и в различни посоки. Когато най-сетне срещна земята, в течение на няколко дълги секунди не можеше да помръдне.
Някой ругаеше. Тя видя крака. Лежеше върху някакъв мъж, който се мъчеше да се измъкне изпод нея. Сигурно се бе врязала в гърбовете на петима-шестима войници — и ги бе помела всичките. Кракът на един от мъжете бе извит под лош ъгъл. Друг се обърна да я погледне; от носа му шуртеше кръв и той ругаеше.
Мощна експлозия, може би на около шейсет крачки оттам, отнесе думите му. Всичко на бойното поле сякаш застина за миг, а после нещата започнаха да се движат прекалено бързо, за да ги възприеме едновременно.
Карис скочи на крака — и едва не се свлече. Главата и бе толкова замаяна, че трябваше да се съсредоточи докрай, за да не падне. Провери набързо състоянието си. По ръцете и краката и имаше парещи ожулвания, роклята и бе съсипана, но нямаше сериозни рани. Докосна очите си. Наочниците, разбира се, не бяха счупени. И на всичкото отгоре бяха оплескани с кръв, за да вижда още по-трудно през тях. Страхотно!