Черната призма
Шрифт:
— Готова съм — каза.
— Обичам те — промълви Гавин. Пое си дълбоко дъх. — Фелия Гайл, ти се отдаде в пълна мяра. Службата ти няма да бъде забравена, но провалите ти са изтрити, забравени, заличени. Давам ти опрощение. Давам ти свобода. Хвала на теб, добра и вярна служителко.
Прободе я в сърцето. После я прегърна, коленичил до нея, и целуваше лицето и, докато не умря. Изтекоха няколко дълги минути, докато събере сили да стане и да повика черногвардейците.
Когато те отвориха вратата, видя, че в коридора го чакат стотина притеглящи. Не се усмихваха.
— Не искахме да ви смущаваме, докато сте с майка си, господине, но трябва да поговорим.
Господине. Не лорд Призма. Не Гавин.
Ето така започва краят.
80.
— Кип, каквото и да става, стой близо до мен — прошепна му Карис.
В гласа и имаше напрежение и това подсказа на Кип, че наистина ще стане нещо. Скоро. Искаше му се да попита какво, но не го направи. Пазачите им бяха наблизо, макар че вниманието на всички бе насочено към лорд Дъгичка там отпред и словесните му помии за дълг и справедливост. Кип отдавна бе престанал да го слуша. Взираше се в едно момиче на по-малко от десет крачки от себе си. Лив.
Би се заклел, че в началото тя си пробиваше път към Карис и него, но през последните десет минути стоеше като вкопана и слушаше лорд Дъгичка. Тълпата помежду им се раздвижи и той видя, че носи жълти ръкавели. Лив беше жълта. Трябваше да е тя.
Кип изви глава назад към стената Ярка вода.
— Стига си се държал подозрително — процеди през зъби Карис. Което не остави на Кип нито едно място, накъдето да гледа. Ако се взираше в Лив, щеше да привлече вниманието към нея, речта го отвращаваше, не биваше да гледа към стената, а щом погледнеше към Карис, не можеше да не забележи роклята и. Карис бе зашеметяващо красива, когато Кип я бе видял увита в тежък черен плащ над черногвардейската и униформа. А в тънката черна рокля, която носеше сега, красотата и направо му изтръгваше сърцето, стъпкваше го и го подпалваше. Тя стоеше с изправена снага, властна, царствена, самата въплътена елегантност. Никой не и бе дал шал въпреки хладната нощ. В разпукващата се виделина Кип можеше да различи настръхналите косъмчета по ръцете и.
— Хладничко е, а? — рече той.
Един от пазачите им изпръхтя.
— Ще те пребия до смърт, ако си го изпросиш, не се съмнявай — прошепна Карис, вперила поглед право напред.
Кип нямаше представа за какво говори, нито защо пазачът е развеселен.
— Какво толкова… — Той сведе поглед към гърдите и. Зърната и изпъкваха ясно през тънката коприна. Кип зяпна точно когато тя погледна към него и го хвана, че се взира.
— Кип. Тъмните очила не ти дават разрешение да оглеждаш хората.
„Може ли земята да се разтвори и да ме погълне сега, моля?“ Тя си мислеше, че остроумничи за… О, Оролам! Сигурно беше най-глупавото момче в историята.
Речта свърши, без да се случи нищо особено. Кип хвърли предпазлив поглед към Карис. Тя се взираше на изток, където небето просветляваше.
— Той чака, докато зората почти настъпи — прошепна Карис,
— Той ли? — попита Кип.
— Млък! — сопна се Огледалецът отляво на Кип и го цапардоса с приклада на мускета си.
„Аха, значи мога да си правя неуместни шегички, без да искам, но имаш проблем, когато просто се опитвам да избягам.“
Отначало Кип не можеше да види добре накъде отиват през гъстата тълпа. Постепенно обаче забеляза, че притеглящите се присъединяват към много по-голяма група, пред която говореше крал Гарадул.
Кип бързо загуби от поглед Лив. Тъмните му очила го правеха почти сляп. Можеше да вижда, ако се напрегнеше, но бе невъзможно да претърсва тълпата. А с вързани зад гърба ръце нямаше как да поправи това.
Десетки хиляди войници бяха заобиколили крал Гарадул. Той размахваше ръце и викаше нещо, но Кип долавяше само откъслечни фрази, докато притеглящите се струпваха по края на групата: „… да прочистим този град… да си върнем онова, което са ни откраднали… да накажем…“ Звучеше доста зловещо.
И отново Кип, изглежда, бе единственият, който не попиваше всяка дума, така че когато лъчите на слънцето докоснаха първо стената Ярка вода зад тях, защото се намираше по-високо от равнината долу, той видя движение върху нея.
Не можеше да го различи добре през крайчеца на очилата си, но фигурите на петима мъже — артилерийски екип — станаха трима, а после с бурно движение двама. Накрая остана само един. Оръдието на стената бе насочено да стреля по висока траектория към Гаристън, но мъжът го снижаваше все повече и повече.
Проблесна искра.
Бум!
Оръдието блъвна огън. Кип не видя падането на снаряда, но го почувства. Земята сякаш подскочи.
За секунда никой не направи нищо. Явно мислеха, че е станала грешка. Разнесоха се викове на страх и болка. А после Карис го блъсна и го събори.
При падането Кип си тресна главата, така че в първия момент не бе сигурен дали вторият взрив не е само във въображението му.
— Шрапнел! — изсъска Карис. — Мамка му! Трябва да бягаме! Железни се цели в онзи фургон.
Фургон ли? Железни? Защо Железни стреляше по тях?
Кип мигаше на парцали. Нещо странно ставаше със зрението му — ах, да! Ударът на главата му в земята бе избил едната леща от рамката на очилата.
— Вземи тази леща и срежи въжетата на ръцете ми! — пак изсъска Карис.
И двамата лежаха на земята с вързани ръце. Въздухът се изпълни с гърмежи на мускети.
Един от Огледалците сграбчи Кип и се опита да го вдигне на крака.
Въпреки че лежеше по гръб, Карис изрита мъжа зад коляното с левия си крак. Докато онзи падаше подкосен, десният и крак описа дъга и се стовари върху гърлото му. Чу се хрущене и кръв пръсна през металната мрежа, покриваща устата му.
На Кип му бе трудно да повярва какво е видял току-що, но Карис вече се движеше. Изпълзя до умиращия и легна върху него. Все още с ръце зад гърба, изтегли на една педя ножа от колана му и сряза въжетата на китките си.