Черната призма

Уийкс Брент

— Ти не си злият син, Дазен. Грешил си, но никога не си бил злонамерен. Ти си истинска Призма…

— Грешил ли? Аз избих всички Белодъб! Аз…

— Нима? — прекъсна го остро тя. После продължи по-меко: — Гледах как тази отрова те разяжда от шестнайсет години. И през цялото това време ти отказваше да говориш. Кажи ми какво се случи. — Майка му бе истинска Гайл, ако не по кръв, то по темперамент. През цялото време бе искала да поговорят за това.

— Не мога.

— Ако не на мен, на кого тогава? Ако не сега, кога? Дазен, аз съм твоя майка. Нека ти дам това.

Чувстваше езика си като оловен, но образите изникнаха пред очите му за

миг. Присмехулните лица на братята Белодъб, приливът на страх, който го бе парализирал. Гавин облиза устни, но не можеше да се насили да изрече първите думи. Почувства отново онази омраза, ярост срещу несправедливостта на всичко. Седмина срещу един, дори повече. Лъжите.

— Отношенията ни с Гавин вече вървяха на зле. Синьото и зеленото ми се бяха пробудили рано, но започвах да подозирам, че съм способен на повече. Казах му го. Знаеш, че не бяхме близки, откакто обявиха, че той е избран за Призма, и някак си убийството на Севастиан влоши нещата още повече. Предполагам, мислил съм, че като му кажа, че дарбите ми растат, ще си го върна. И ще можем пак да сме най-добри приятели. Но на него това не му хареса. Ама никак. — Изневиделица сълзи бликнаха в очите му. Брат му толкова му липсваше, че сърцето му се късаше. — Сега вече разбирам как един младеж би могъл да се почувства застрашен, щом загуби единственото, което го прави специален. Тогава не го съзнавах. В деня, след като му казах, че съм полихром, го чух как подтиква баща ни да го сгоди за Карис. Това бе най-голямото предателство, което можех да си въобразя. Нейната любов пък бе единственото, което правеше мен специален. Мина известно време, докато съзра симетрията в това.

— Както и да е, мислех, че Карис е също толкова влюбена в мен, колкото и аз в нея — продължи той. — Когато татко обяви годежа и с Гавин, решихме да избягаме заедно. Но тя сигурно е казала на някого. Може да е било случайност. А може би Гавин и се е видял по-тлъста плячка. С нея трябваше да се срещнем пред фамилното им имение в полунощ. Нямаше я. Прислужницата и каза, че била вътре. Оказа се капан, разбира се. Братята Белодъб знаеха, че съм си уговорил среща с Карис, и искаха да ми дадат урок. Казаха, че съм ги опозорил, като съм превърнал сестра им в курва.

Бяха го сграбчили веднага щом пристъпи вътре. Всичките седем братя. Съдраха му плаща, смъкнаха му очилата и му взеха меча. Помнеше големия затворен двор, слугите, надзъртащи през врати и прозорци. В двора гореше голям огън — изобилие от светлина, но никаква подходяща за синьо-зелен бихром без очила.

— Започнаха да ме бият. Бяха пили. Неколцина притегляха червено. Нещата излязоха извън контрол. Мислех… и все още мисля, че щяха да ме убият. Изтръгнах се веднъж, но вратата, която изпробвах, бе вързана с верига.

— Те ли са вързали вратите с вериги? — попита Фелия Гайл. В историите, които се разправяха, Дазен бе сторил това. От жестокост. Бащата на Карис знаеше истината, но не бе казал нищо, за да опровергае лъжите.

— Не искаха да се измъкна или пък някакви стражи или войници отвън да се намесят, преди да са свършили. — Гавин замълча. Хвърли поглед към майка си. Лицето и беше самата нежност. Той извърна поглед.

— Онази нощ за първи път разложих светлината. Чувството бе… прекрасно. Мислех, че може да съм полихром от надвиолетово до жълто, но в онази нощ притеглих червено. Много червено. Може би не съм бил готов за онова, което ти причинява червеното, когато вече си бесен. — Спомни си потреса върху лицата им, когато започна да притегля.

Те знаеха, че е синьо-зелен. Знаеха, че това, което прави, е невъзможно. Във всяко поколение се раждаше само по една Призма. Пред очите му се заредиха образи на огнени кълба, излитащи от кървящите му ръце, димящият череп на Койос Белодъб, който продължаваше да стои прав, стражите на Белодъбови, които измираха с десетки, откъснати крайници и кръв, кръв навсякъде. — Избих братята и всички стражи. Огънят се разпространяваше. Входната порта рухна и аз се измъкнах. Чух хора да крещят. — Беше тръгнал, олюляващ се, изтръпнал и празен отвътре, да намери коня си.

— До страничната врата имаше една прислужница. Жената, която ме бе подмамила в капана. Гледаше през решетките и ме молеше да и отворя. Беше същата врата, която изпробвах, когато се опитвах да избягам. Беше вързана с верига отвътре, но ключът не беше у нея. Казах и да гори и си тръгнах. Не осъзнавах… дори не ми хрумна, че на другите врати също има вериги. Просто исках да се махна. Предполагам, че не са успели да намерят ключовете навреме. С тази небрежна жестокост обрекох сто невинни на смърт. — Сякаш беше по-добре виновните да умрат, отколкото невинните да живеят.

Странно, той можеше да плаче, задето не е бил приятел с брат си, но не чувстваше нищо при мисълта за онези загинали невинни. Слуги и роби, които не по своя воля са били обвързани с рода Белодъб. Деца. Всичко това бе прекалено чудовищно.

А повечето от хората, присъединили се към Дазен в последвалата война, дори не го бяха попитали какво се е случило онази нощ. Бяха доволни да се бият за човек, за когото смятаха, че е избил цяла къща невинни — защото това означаваше, че е неунищожим. Ах, как ги презираше!

Майка му пристъпи към него и го прегърна. И ето че сега той зарида безмълвно. Може би за онези мъртви. А може би сълзите му бяха сълзи на егоизъм — плачеше, защото я губи.

— Дазен, не на мен се пада да ти дам прошка за случилото се онази нощ, нито за всичко, случващо се във войната, която продължаваш да водиш. Но ти прощавам за всичко, за което мога. Ти не си чудовище. Ти си истински Призма и те обичам. — Тя трепереше, сълзи се стичаха по бузите и, но цялата сияеше. Целуна Гавин по устните — нещо, което не бе правила, откакто бе момче. — Гордея се с теб, Дазен. Гордея се, че съм твоя майка — каза Фелия Гайл. — Севастиан също би се гордял.

Той се вкопчи разплакан в нея. За него нямаше прошка. Севастиан бе все така мъртъв, а другият и син гниеше в ад, специално създаден от Гавин. Тя не би му простила това. Но той плачеше и майка му го прегръщаше, утешаваше го отново като малко дете.

А после, прекалено скоро, тя го оттласна от себе си.

— Време е — каза. Пое си дълбоко дъх. — Може ли… приемливо ли е да притегля още веднъж, за последен път? Минаха години.

— Разбира се — отвърна Гавин, като се опитваше да се овладее. Махна към оранжевия панел на стената.

Тя притегли оранжев луксин. Потрепери. Въздъхна.

— Чувството е животворно, нали? — Коленичи грациозно. — Помни какво ти казах — заръча му.

— До последната дума — обеща той. „Макар и да не вярвам в него.“

— Няма нищо — каза тя. — Някой ден ще повярваш.

Гавин премигна.

Фелия Гайл се изкикоти.

— Не си наследил целия си ум от баща си, знаеш ли?

— Никога не съм се съмнявал.

Тя отметна косата си над рамото, за да открие сърцето си. Сложи ръка на бедрото му и вдигна очи към него. Освободи оранжевия луксин.