Черната призма
Шрифт:
— Не можете да направите това! — викна Красос.
— Вече го направих — отвърна Гавин. — От вас зависи само как ще го посрещнете.
— Семейството ми ще чуе за това! — заплаши Красос.
— Тогава нека чуят, че си умрял като мъж — рече Гавин.
Сякаш го бе зашлевил през лицето. Явно семейството означаваше всичко за този човек.
Гавин притегли върху водата синя платформа.
— Искахте да избягате, лорд Красос? Ами, вървете.
Красос слезе по стълбите от син луксин и стъпи на плота, понесъл своя сандък. Измина около петнайсет крачки, преди луксинът да се напука и той да цопне във водата.
В момента нямаше прилив или отлив, така че той просто пляскаше, без да бъде изтласкан към брега, нито завлечен към другите кейове или към Пазителката и оттам в открито море.
Хиляди очи го наблюдаваха безмълвно. След минута вече не му се налагаше да рита толкова силно, за да попречи на сандъка да го потопи — защото сандъкът вече газеше по-дълбоко във водата. Красос се опитваше да се взира предизвикателно към пристанището, към Гавин, но мократа коса падаше пред очите му и той не можеше да я отметне с тръскане на глава.
Точно преди да потъне, изкрещя нещо. Гавин не го разбра. Още смърт. Не беше харесвал Красос, мразеше отношението му, мразеше благородниците като него, които само грабят ли, грабят и дори през ум не им минава да дадат дори трошица. Но току-що бе убил един човек, беше превърнал семейството му в свои врагове — и то по средата на война, която би могла да свърши тази работа вместо него.
Потърси с поглед мехурчета, но не видя. Красос се бе отдалечил прекалено много от брега.
Вдигна ръце и ги събра.
— Нека Оролам се смили над него.
Вече бе прекарал тук прекалено дълго време. Обърна се.
В залива перка на акула проряза водата като стрела, устремена към своята цел.
78.
По залез-слънце Гавин бе привършил с най-публичните ритуали за деня. Беше голямо представление и той се постара да направи всеки ритуал впечатляващ. Тази част от деня му харесваше. Винаги изпълняваше ритуалите почти гол. Цветове разцъфваха и пробягваха по тялото му, излитаха от него и създаваха впечатлението, че се връщат обратно.
Малко го болеше да използва толкова магия след вчерашната битка, но точно в това не би допуснал никакъв компромис.
Твърде скоро обаче всичко свърши и хората се оттеглиха да празнуват. Празненствата щяха да се вихрят цяла нощ. Слънцеднев продължаваше до следващата утрин. А празненствата на онези, които предстоеше да бъдат Освободени, щяха да започнат след смрачаване. Сега Гавин седеше в един малък параклис в крепостта. Разполагаше с няколко минути, уж за да се помоли.
Едно време наистина използваше тези минути за молитви. Но вече не. Ако Оролам съществуваше, бе зает, или спеше, или не му пукаше, или сереше. Казваха, че за Оролам времето тече различно. Това би обяснило защо го прави открай време — или поне през целия живот на Гавин.
Усещаше някакво стягане в гърдите. Трудно му беше да диша. Параклисът му се струваше прекалено тесен, прекалено тъмен. Обливаше го студена лепкава пот. Той затвори очи.
„Стегни се, Гавин. Можеш да го направиш. Правил си го вече. Заради тях е.
Това е лъжа. Всичко е лъжа.
По-добро е от другото. Дишай. Не го правиш заради себе си. Да не искаш да излезеш и да кажеш на всички онези притеглящи, които те чакат, че целият живот е
Водеше този спор със себе си всяка година. Дори бе донесъл в параклиса една кофа и допълнително тамян. Защото някои години повръщаше.
На вратата се почука.
— Лорд Призма, време е.
На следващата нощ не вързаха очите на Кип. Вместо това му дадоха тъмни очила, вързаха ги зад тила му, така че да прилепнат плътно върху очите му, и откъснаха ръкавите на ризата му. Щеше да му е трудно да притегля, а ако го направеше, всички наоколо щяха да разберат бързо.
— Явно има нещо, което искат да видим — каза Карис, докато стражите, Огледалци и притеглящи, ги изблъскваха от фургона.
Отведоха ги до оградено място встрани от палатките, странно далеч от останалата част от лагера. Оградата всъщност бе най-обикновено въже, опънато между набързо забити в земята колчета, но площта, която опасваше, бе огромна — и никой в лагера дори не се доближаваше до нея. Вътре около един подиум се бе събрала тълпа, която изглеждаше малка в сравнение с кръга. Слънцето бе залязло, но още не се бе стъмнило напълно.
— Не искат да ги подслушват — каза Карис. — Това ни показва колко са луди. Смятат да вдъхнат кураж на войската с някаква идиотщина, на която всеки нормалник би се присмял.
„Нормалник ли? — помисли Кип. — Аха, човек, който не може да притегля. Я чакай, това означава, че…“
Когато се приближиха, видя, че заключението му е вярно: всички присъстващи бяха магове. Бяха поне осемстотин, а може би и хиляда!
— Оролам — прошепна Карис. — Тук сигурно има петстотин притеглящи.
„Добре де, не мога да броя. Какво толкова?“
Но дори напереното държане на Кип се изпари, когато стигнаха до тях. Стражите им ги избутаха в тълпата и още първият човек, когото изблъскаха от пътя, се взря в тях с безумни зелени очи. Халото им бе разкъсано и в бялото се гърчеха зелени пипалца.
Кип имаше чувството, че минава през някаква менажерия. Струваше му се, че кожата на всеки, който е достатъчно светъл, за да му личи, е обагрена от луксин. Зелен, син, червен, жълт, оранжев, даже лилав. Когато погледнеше в надвиолетовия спектър, надвиолетовите притеглящи сияеха като фарове. Бяха покрили плащовете си, броните си, дори кожата си с шарки — невидими за всички освен за другите надвиолетови. Кип пренастрои очите си и видя, че подчервените са направили същото, изрисували са дракони, феникси, вихрушки и пламъци върху дрехите си. Сините носеха шипове, завити като рога на овен, или остри като ножове ръбове по предмишниците си. Минаха покрай един оранжев. Изглеждаше нормален, само дето бе зализал назад косата си с оранжев луксин, като с помада, а бялото на очите му бе толкова плътно оранжево, че нямаше никаква разлика между него и ириса и само черните точици на зениците му нарушаваха този идеален цвят. Някаква зелена, облечена само в листа, изсъска срещу тях, а после се засмя. Да, истинска менажерия, само дето Кип се намираше в клетката при животните.