Черната призма

Уийкс Брент

Това бе довело само до счупването на някоя и друга мачта. Той обаче отказваше да се предаде. Това бе една от седемте му цели, когато му оставаха още седем години живот: да се научи да пътува по-бързо, отколкото някой смята за възможно.

Решението бе дошло от детските му спомени: как стреляше по братята си със семенца през тръстикова тръбичка. Въздухът, затворен между стените на тръбичката, можеше да изстрелва семенцата с много по-голяма скорост, отколкото ако се опиташ да ги хвърлиш с ръка. След множество проби и грешки той бе потопил цялата тръба, отворена в двата края,

във водата. Прикрепи друга тръба под ъгъл спрямо първата, след което започна да пуска буци луксин и да ги изстрелва от задния край на тръбите.

Сега освободи греблата и целият механизъм се разпадна, луксинът цопна тихичко във водата и моментално се разтвори. Гавин се зае с тръбите.

При първото избумтяване Карис подскочи. Приклекна, за да снижи центъра на тежестта си, и ръката и инстинктивно посегна към ятагана — само че той беше в раницата и. А после лодката литна напред. Първите силни бумтенета разтресоха всичко, докато Гавин се напрягаше да набере скорост и мускулите му се издуха от усилието. Но след няколко секунди скулът застана хоризонтално и напрежението в ръцете и раменете му понамаля. Буците луксин удряха водата с ритмично „пуф-пуф-пуф“. Видоизмененият скул — той го наричаше плъзгун — едва-едва докосваше вълните.

Все още бе нужно физическо усилие. Гавин запращаше във водата голяма сила и ръцете и раменете му практически повдигаха цялата му собствена тежест, плюс тази на Карис. Но магията можеше да се притегля от цялото тяло, така че беше все едно да носиш тежка раница с ремъци, които разпределят теглото идеално — тежко, но не и смазващо. Все пак, тъй като през последната година правеше това всеки ден, плещите и ръцете му бяха заякнали.

Карис се обърна. Ченето и буквално увисна. Взря се в целия механизъм от син луксин, на който бе придадена гъвкавост с малко зелен и свръхгъвкав лепкав червен на мястото, където буците влизаха в тръбите, за да не се пръснат. Изправи се бавно и се приведе срещу вятъра, опряла гръб в Гавин, така че да не създава допълнително съпротивление.

Той усети как тялото и се тресе и осъзна, че се смее от радост, макар че почти не я чуваше. Вятърът отнасяше уханието на косата и, но за миг той си представи, че може да я помирише отново. От това сърцето го заболя.

— Гледай — извика Гавин.

В далечината се появи островче. Той се наведе и плъзгунът зави рязко натам. Бързо бе научил, че плъзгунът може да маневрира много по-бързо от самия него. Истинското ограничение бе колко бързо може да смени посоката. Наведе се първо надясно, а после наляво, като описваше красиви завои върху спокойното море. Насочи тръбите под ъгъл надолу, плъзгунът излетя и се понесоха във въздуха.

Летяха повече от сто крачки, в пълна тишина, освен свистенето на вятъра. Прехвърлиха островчето, приводниха се от другата му страна като подскачащо камъче и продължиха нататък.

От скоростта, вятъра и близостта на Карис Гавин най-после се почувства отново свободен. Въпреки топлината на деня вятърът бе студен и макар Карис да не се гушкаше в него, се бе облегнала на тялото му, благодарна за тази топлина. Ако и станеше прекалено студено, щеше да притегли подчервено, но засега пестеше силите

си. Не знаеше какво я чака в Тирея.

Фактът, че той знаеше — поне отчасти, — придаде сладост на момента. Тя щеше да прочете писмото на Бялата и да научи, че е заченал син, докато са били още сгодени. Макар че сега Карис не проявяваше интерес към личния му живот, това бе един от въпросите, които му бе задала, когато скъсаха: има ли друга жена? Не. Имало ли е някога друга жена, докато бяхме сгодени? Не, кълна ти се.

Този път Карис нямаше да му прости. Бяха и нужни години, за да му прости развалянето на годежа и отказа му да и обясни защо. Но това сега бе предателство.

Оролам, как щеше да му липсва.

Гавин избягваше корабните маршрути и се държеше далеч от брега. Някъде около пладне видя облаци отпред. Не приличаха на буря, затова предположи, че е островната сатрапия Илита, страна с много пристанища и още повече пирати. Централното правителство бе рухнало преди десетилетия и сега части от Илита бяха управлявани от най-могъщия за момента пиратски главатар. Повечето от Седемте сатрапии плащаха дан на един или друг от пиратските главатари, като по този начин ги обогатяваха и им даваха възможност да пиратстват още повече.

Гавин не се страхуваше от тях, но пък и не искаше да го виждат. Макар че може би беше добре пиратите да имат още една причина да се боят от Хромария, той предпочиташе да запази малкото си изобретение в тайна колкото се може по-дълго. Освен това използваше Илита само за ориентир. Да работи с астролабия бе голяма мъка, пък и за времето, което му бе нужно да изчисли местоположението им, можеше просто да обикаля, докато намери каквото търси. Гаристън бе разположен в устието на голяма река и беше най-оживеното пристанище в Тирея, което обаче не означаваше много.

Гавин зави на юг.

Карис му каза нещо, но той не можеше да я чуе. Затова забави плъзгуна.

— Ще ми дадеш ли и аз да опитам? — попита тя.

— Мислех, че си пестиш силите.

— Няма само ти да се забавляваш. — Тъй като беше зад нея, той не можеше да види усмивката и, но зърна една трапчинка и една повдигната вежда.

Разшири корпуса на плъзгуна, така че да могат да стоят един до друг, и и предаде тръбата на щирборда — Карис винаги предпочиташе да притегля с дясната си ръка.

Отначало нямаха синхрон и съдът трепереше и се напрягаше, понеже изстрелваха луксина с различна скорост и по различно време. Гавин я погледна, но преди да е успял да каже нещо, тя хвана дясната му ръка със своята лява и започна да стиска ритмично, както правеше едно време, когато танцуваха.

Този спомен го халоса с такава сила, сякаш плъзгунът бе закачил някой риф и го бе изхвърлил в морето: Карис, петнайсетгодишна, преди войната, на годишния бал на лукслордовете на върха на Хромария. Светлорусата и коса бе дълга и права, и също толкова фина и лъскава като зелената и копринена рокля. Бащите им спореха за кой от братята Гайл трябва да се омъжи. Гавин, по-големият брат, който вероятно щеше да стане следващата Призма, разбира се, беше по-ценният трофей. Баща му, Андрос Гайл, не даваше пет пари за красотата на Карис.