Черната призма
Шрифт:
Ако отидеше в Ректън, щеше да му се наложи да се изправи срещу онази луда жена, Лина. Щеше да му се наложи да се изправи срещу сина и Кип и да му каже, че не е негов баща. „Съжалявам, все още си без баща. Нямам представа за какво говори тази лъжлива пачавра майка ти.“
Това без съмнение щеше да мине добре. Също така щяха да се намират близо до армията на Гарадул, така че Карис щеше да отвори заповедите си и всичко бързо щеше да се сговни.
Гавин трябваше да каже само: „Имам заповеди.“ Карис щеше да разбере. Тя винаги бе изпълнителна. До крайност.
„Само
Той отвори уста да го каже, но му заприлича на страхливост. Не можа да се насили да изрече думите. Вместо това каза:
— Да идем да видим. — Наклони кондора и видя, че е взел решението си точно навреме. Щяха да минат през процепа между планините на косъм.
Карис стисна ръката му и очите и заблестяха, тези нефритенозелени очи с червени диаманти в тях. По някаква причина радостта и го засегна по-дълбоко от всякакво разочарование. Напомняше му за шестнайсетте радостни години, които трябваше да и даде — радост, която обаче им бе отнета. Извърна очи. Буца бе заседнала в гърлото му.
Планините се извисиха пред тях и Гавин чак сега осъзна колко бързо се движат. Тук нямаше шанс за меко приводняване. Ако възходящите течения не ги подемеха скоро, както очакваше, двамата с Карис щяха да се размажат върху тези скали на голямо алено петно.
„Оролам, ако няма никакъв вятър, значи няма вятър, който да бъде насочен нагоре, нали?“
Започна да притегля червена възглавница — безнадеждно начинание, защото знаеше, че колкото и голяма да я направи, ще е прекалено малка при тази скорост, — и точно тогава възходящото течение ги подхвана и ги запрати към небето, като напрегна крилете на кондора до крайност.
Карис извика от въодушевление.
Силата бе невероятна. Трудно можеше да се прецени колко бързо се издигат, но Гавин скъси крилете, както за да облекчи натоварването, така и защото Ректън не бе чак толкова далеч, че да се нуждаят от такава височина. Колкото по-високо се намираха, толкова по-видими бяха. Това обаче го накара да се замисли. С височината, която кондорът можеше да набере от планините, обсегът му ставаше много по-голям, отколкото Гавин бе предполагал.
Но с тази мисъл щеше да се занимава друг път. В момента проблемът бе как да остане ниско, за да не са видими за цяла Тирея, и да убие част от огромната скорост, която бяха набрали. Притегли купол от същия син луксин, който бе използвал за себе си, когато скочи от върха на Хромария. Куполът мигновено се разтвори с плющене, като ги накара да залитнат напред, а после почти също толкова бързо се откъсна.
Когато възстановиха равновесието си, Гавин опита пак. Този път направи купола зелен и доста по-малък и го запои към луксина на кондора, за да не се скъса. Това подейства и забавиха малко. Сега се носеха надолу просто с главоломна скорост. Гавин се помъчи пак да удължи крилете.
— С какво мога да ти помогна? — извика Карис.
Гавин изруга. Едва бе започнал да експериментира с промените в крилете на кондора. При всичките си досегашни опити просто се бе накланял на едната или на другата страна и се бе изправял, преди да се блъсне в земята
Това се оказа точно грешният подход. Наклониха се рязко надолу. Докато изравни крилете, вече летяха право към земята. И което бе по-зле, това означаваше, че краката му дори не докосваха пода. Нямаше опора, за да продължи да манипулира крилете. Запрати луксин към тавана, за да притисне тялото си надолу, и се зае да прикрепя краката си към пода, но евкалиптите отпред вече изглеждаха огромни. Беше прекалено бавен.
А после изведнъж някаква сила го залепи за пода. Кондорът се гмурна към една поляна сред дърветата, а после започна да се издига. Нямаше да успее.
Докато кондорът кършеше клоните, Гавин бръкна в луксина. Синият луксин се напука и щеше да се пръсне, ако не го бе сграбчил. В продължение на още миг не виждаше нищо от дърветата, а после отново се озоваха във въздуха. Насочваха се нагоре и нагоре, под все по-стръмен ъгъл.
Той най-после погледна Карис. В кожата и се бореха зелено и червено. Беше опряла ръце в тавана и линии от луксин се точеха от дланите и към задната част на кондора. Беше поела контрол над опашката. Тя бе разперена, зелена, огъната нагоре. Карис бе спасила живота им, но очите и бяха стиснати от усилието, а мускулите и се напрягаха да удържат опашката срещу напора на вятъра.
— Карис, изравни го! — извика Гавин.
— Опитвам се!
А после се озоваха с главата надолу и летяха в обратната посока. Ризата на Гавин падна пред лицето му, а когато я отметна, се бяха изравнили — с главата надолу.
— Недей да ни изравняваш сега!
— Решавай най-после! — извика тя. Стоеше на ръце върху тавана. Гавин издигна нова преграда около нея и двамата заедно обърнаха още веднъж крилете и опашката. Бяха залепени към пода, когато голямата луксинова птица се изравни пак, само на двайсет крачки над дърветата.
Гавин задиша свободно, сякаш за първи път от часове. Провери кондора. Изглеждаше му достатъчно добре.
— Те видяха ли ни? — попита Карис.
— Какво? Кой? — Как Карис успяваше да забелязва толкова много неща наведнъж?
— Те — каза тя и посочи.
Гавин погледна към Ректън. Вече се намираха само на няколко левги източно от селото и то наистина беше опожарено. Цялото. Това означаваше или невероятно силен червен бяс, или нещо съвсем друго.
И в момента двамата гледаха това друго нещо. Около селото лагеруваше малка армия. Можеше да са само хората на крал Гарадул.
Милостиви Оролам!
— Не — каза Гавин. — Би трябвало да се взират почти право в слънцето, за да ни видят.
— Хм. Извадихме късмет.
— На това късмет ли му викаш? — попита Гавин.
— Какво е онова там? — прекъсна го тя.
Под селото, след мястото, където водопадите преминаваха в бързеи и яростта на Кафявата река най-сетне поутихваше, имаше няколко къщи. И всичките тлееха. Край тях стоеше един зелен притеглящ, с кожа, изпълнена със сила, срещу трийсетина Огледалци на крал Гарадул.