Черната призма

Уийкс Брент

— Това е дете! — възкликна Карис. — Две! Гавин, трябва да ги спасим.

— Ще ни сваля колкото се може по-близо. Когато се ударим в земята, се претърколи. — Полетът на кондора се изравни на десет крачки над поле от камъни и храсти. Гавин хвърли малък купол, за да намали скоростта още. Той се разтвори, но този път и двамата бяха готови за резкия тласък и се стегнаха. Гавин продължи да хвърля нови и нови куполи. Скоростта им намаляваше по-бързо, отколкото очакваше. Кондорът се наклони към земята.

Гавин разпери ръце и го пръсна на парчета. Докато падаха, обгърна Карис, а после и себе си в огромна

възглавница от оранжев луксин, обвита с черупка от сегментиран гъвкав зелен и със сърцевина от свръхтвърд жълт.

Забиха се в земята. Оранжевият и зеленият луксин ги забавиха, преди да се пръснат от силата на удара. Жълтият бе оформен в по-твърда топка около всеки от двамата. Гавин прегази с трясък няколко храста, като подскочи и се претърколи пет-шест пъти, преди жълтият луксин да се напука и да го изсипе безцеремонно на земята. Той разшава пръстите на ръцете и краката си. Всичко бе наред. Скочи.

— Карис?

Чу вик. Не беше хубав. Затича се.

Карис рипна на крака на двайсет крачки от него. Косата и бе разчорлена, но той не забеляза никакви видими наранявания. Спря до нея.

— Какво има?

Тя кимна надолу. В краката и имаше гърмяща змия, дълга цял разтег. Беше прободена с кинжал през главата и прикована към земята. Кинжалът на Карис.

Докато Гавин стоеше зяпнал, Карис настъпи змията зад главата и измъкна кинжала си — с ръка, в името на Оролам, а не с притегляне. Понякога Гавин забравяше колко е корава. Карис избърса кръвта с черна кърпичка, която черногвардейците носеха за такива случаи — по черното не личаха труднообясними петна. Докато прибираше кърпичката, леко трепереше, но Гавин знаеше, че не е от страх или от нерви. На тялото му трябваше време да се отпусне след прилива на адреналин, предизвикан от смъртната опасност.

Карис не го обвини, задето едва не я бе убил. Грабна раницата си и калъфа с лъка, препаса колана с ятагана около тесния си кръст, увери се, че нито острието, нито ножницата са пострадали при падането, и метна раницата на гръб. Сякаш внезапното насилие и бе напомнило каква е — и какви не са те двамата. Обратно на земята, обратно в реалността.

— Съжалявам — каза Гавин. — Трябваше да се насоча към морето.

— Там пък има акули. — Тя сви рамене. — А и сега щях да съм мокра. — Подсмихна се, но усмивката не докосна очите и. Сега вече Гавин не можеше да я достигне. Предстоеше им работа — а нейната бе опасна, работа, която би могла да доведе до война, работа, която можеше да поиска от нея да убива или да умре. Налагаше и се да пререже безмилостно всякакви усложнения, които биха я разсейвали.

— Карис — каза той. — Онова, което пише в бележката… не е вярно. Не очаквам от теб да разбереш или дори да ми повярваш, но ти се кълна, че не е вярно.

Тя го изгледа твърдо, неразгадаемо. Ирисите и бяха нефритенозелени, но сега червените точици приличаха на избухващи звезди — пламтящи, с ромбовидна форма. Гавин знаеше, че по един или друг начин, чрез магически или обикновени средства, от луксин или от сълзи, тези очи скоро ще почервенеят.

— Хайде да спасим онези деца — каза тя.

Затича се и той я последва.

Криволичеха надолу по обраслия с евкалипти склон. По земята бяха пръснати парчета обелена кора, храстите ги шибаха. Карис се насочи към мършавото хлапе,

оставяйки на Гавин да спаси онова, което бе изправено срещу червения притеглящ.

Но нямаше значение. Никой от двамата нямаше да успее навреме.

16.

Лодката бе прекалено далеч, за да успеят да дотичат до нея, дори и Сансон. Кип бе обзет от хладното осъзнаване, че ще умре. Изненада се на собствената си реакция. Нямаше паника. Нямаше страх. Само стаена ярост. Трийсет елитни Огледалци в пълна броня срещу едно момче. Обучен червен притеглящ срещу момче, което бе притеглило за първи път едва вчера.

— Като ти кажа, бягай — каза Кип на Сансон.

С крайчеца на окото си зърна някакъв проблясък над дърветата на няколкостотин крачки отляво, но когато погледна натам, нямаше нищо. Видя, че Огледалците се споглеждат, сякаш и те го бяха забелязали.

— Сега, Сансон. Бягай. — Кип не откъсваше очи от притеглящия.

Сансон побягна.

Огледалците се поколебаха, докато червеният маг не им даде знак — бързо, с военна ефикасност. От двата края на редицата се отдели по един Огледалец. Двамата пришпориха силно конете си и заобиколиха Кип. Самият червен притеглящ излезе напред, без никой да го придружава.

Всичко, което Кип бе правил с магия досега, бе инстинктивно. Сега трябваше да направи нещо преднамерено. Беше облян в светлина. Навсякъде около него имаше зелено. Двамата Огледалци, които го заобикаляха, го държаха под око, но се бяха насочили след Сансон. Дивото безумие забушува отново в Кип. Той почувства как кожата под ноктите му се разкъса и в дланта му се събра луксин, който се оформи в копие. Метна го към Огледалеца, намиращ се по-близо до Сансон, но хвърлянето му беше жалко. Копието прелетя може би петнайсет крачки, по-малко от половината от нужното разстояние.

Червеният притеглящ се изсмя. Кип го пренебрегна.

Беше видял как другият червен маг и чиракът му Зимун мятат огнени кълба, стоейки на място. Макар че откатът ги отхвърляше назад, те не извършваха мятането чисто физически. Кип си представи как магията се лее от него, като тази на червените. Въздухът пред него се сгъсти, заблещука, заискри в зелени оттенъци, в цветовете на морска пяна, мента и иглолистни дървета, и прие очертанията на копие.

С експлозия на енергия то се стрелна напред. Кип изпита чувството, че е стрелял с мускет, зареден с прекалено много барут. Катурна се на земята. И което бе по-лошо, не улучи. Зеленото копие проряза въздуха зад препускащия Огледалец и се заби в една от малкото все още стоящи стени на изгорелите къщи. Стената рухна сред облак от пепел.

Кип се надигна да опита пак, но още докато въздухът пред него започваше да искри, зърна с крайчеца на окото си нещо червено. Обърна се към червения притеглящ — само че прекалено бавно. Нещо червено го перна по ръцете, разпръсна зеления луксин, който събираше, и го опари.

Червеният притеглящ се приближаваше към него, вече слязъл от коня си. Вървеше спокойно и червеното се завихряше, за да изпълни отново дланите му. Кип вдигна ръце, както бе правил стотици пъти, когато Овен заплашваше да го удари. Този път пред него се образува прозирен зелен щит, опрян в земята, който го закриваше от главата до петите.