Черната призма
Шрифт:
— Нещо такова.
— Или това, или се превръщаме в цветни бесове? — попита Кип.
— Точно така.
— Е, предполагам, че обсъдихме бъдещето ми — рече горчиво Кип. Знаеше, че се държи нагло, но не можеше да се спре.
— Нямах предвид това и ти го знаеш — каза Гавин.
— Откъде знаеш какво знам аз, „татко“?
Все едно видя как се освобождава някаква пружина. В един миг Гавин седеше от другата страна на огъня, а в следващия се озова току пред него с изнесена назад ръка. В по-следващия Кип се удари в пясъка, с кънтяща от плесницата глава, със задник, одран при падането от пъна, и останал без въздух.
— Преминал си през истински ад, затова
Кип се претърколи по гръб и си пое дъх. Пясък бе полепнал по мократа му уста. Той я избърса. Беше само слюнка, а не кръв.
— В името на топките на Оролам! — рече. — Виж ти какво намерих! Граница! Аз съм най-великият откривател след Арис Мореплавателя!
Гавин трепереше, лицето му бе застинало в маска. Кип можеше да види как в очите му се заформят малки червени вихри от луксин.
— Какво ще направиш? Ще ме напердашиш ли? — попита Кип. „Това е само болка.“
Понякога се мразеше, че съзира по такъв начин слабостите. Призмата го бе заплашил и първото, което Кип видя, бе колко празна е тази заплаха. Гавин не можеше да го напердаши именно защото бе добър човек, а Кип беше беззащитен.
За миг Призмата изглеждаше убийствено мрачен, но после това се разсея до обикновена напрегнатост. У него даже трепна мъничка искрица на веселие.
— Поеми си дълбоко дъх — каза той тихо.
— Какво?
Гавин махна леко с ръка, като че ли пъдеше муха. От дланта му излетя буца червен луксин и се разплеска върху устата на Кип. Кип вдиша дълбоко през носа, преди луксинът да покрие и него. После се уви около тила му, покри темето му и се втвърди. Само очите му останаха открити, устата и носът му бяха напълно запушени. Не можеше да диша.
— Напомняш ми за брат ми — каза Гавин. — Когато бяхме деца, никога не печелех срещу него. А когато печелех, той ме хвалеше снизходително и това ме караше да се чудя дали не ме е оставил да спечеля. Виждаш пролуките в нещата? Чудесно. Това е достатъчно доказателство, че си Гайл. Цялото ни семейство притежава този талант. Включително и аз. Помисли върху следното, Кип: много мои проблеми ще изчезнат, ако оставя тази маска върху лицето ти, докато умреш. Би трябвало хубавичко да си помислиш, преди да се опиташ да използваш съвестта на човек срещу самия него. Може да се окаже, че той няма съвест.
Кип го слушаше и си пестеше силите, въпреки надигащата се паника, сигурен, че когато Гавин свърши да говори, ще свали луксина от лицето му. Но Гавин млъкна и не махна маската. Стомахът на Кип, се разбунтува, когато диафрагмата му се помъчи да засмуче още въздух и да изтласка мъртвия въздух, който задържаше в себе си. Безрезултатно.
Той посегна към гърлото си, опитвайки се да намери ръба, където луксинът граничеше с кожата. Но линията бе гладка, луксинът прилепваше плътно. Не можеше да пъхне нокти под него. Посегна да опипа зад главата си, около очите си. Ако забиеше нокти в меката кожа около очите, можеше да надигне ръба на маската и да пъхне пръст под нея. Зрението му гаснеше. Той погледна умолително Гавин, сигурен, че той вече ще го освободи.
Гавин го гледаше безжалостно.
— Ако единственото, което уважаваш, е силата, значи, първо, си глупак, и второ, си попаднал на точния човек.
Паниката го връхлетя. Трябваше да се сети, че ще стане така. Кип се замята, опита се да изкрещи, посегна към тънкия ръб луксин покрай очите си — но ръцете му увиснаха безсилно. Трябваше да се сети, че не може да има доверие на…
24.
Ректън
Заревото означаваше, че Ректън още гори.
Цял ден не бе видяла никого. Щом никой не бягаше надолу по реката от Ректън, значи вероятно нямаше оцелели. Но също толкова странно бе да следва реката през обработваема земя и да не попадне на никакви други селища. Беше видяла портокалови градини, за които явно никой не се бе грижил след войната, но те все още носеха плод. Плодовете бяха малко, а дърветата — твърде листати и хаотично растящи в сравнение с картините на беритба на портокали, които бе виждала, но още ги имаше. При цената, която носеха тирейските портокали, и бе трудно да го повярва. Те бяха по-дребни, но по-сладки и сочни от аташийските, а парийските изобщо не можеха да се мерят с тях. Никой ли не се бе върнал да живее тук след войната?
Наистина ли в Битката при Разцепената скала бяха загинали толкова много хора, че дори сега, шестнайсет години по-късно, земята стоеше неизползвана и обитавана само от животни?
Не видя никакви трупове, докато не се промъкна във все още горящото село, увита в черния си плащ с качулка. Следваше главната улица — паветата и бяха равни и добре поддържани, което в съзнанието на Карис бе знак за добро управление. По средата на улицата лежеше по очи обгорял труп. Едната му ръка бе протегната напред и пръстът му сочеше към центъра на селото. Само дланта и сочещият пръст не бяха обгорели. Главата липсваше.
Карис не бе виждала такъв тип изгаряне от войната насам. Тогава армиите се бяха срещнали на няколко пъти на места, където телата не можеха да бъдат погребани и където нямаше достатъчно естествено гориво за погребални клади. И тъй като се налагаше да се отърват от труповете, за да не загубят още войници от болести, червените притеглящи ги напръскваха с червено желе. Такова покритие, дори и небрежно притеглено, можеше да се запали бързо. И проблемът е решен. Това обаче не бе кремация. Ако телата се изгаряха поединично, а не на купчини, костите оставаха. Ако притеглящият не действаше щателно, някои телесни части не изгаряха до кост. Гръдните кошове и черепите оставаха пълни с димящо месо и мозък — което бе приемливо за нуждите на войната, когато трябва да се отървеш от труповете на противника, за да избегнеш разпространението на болести, но неприемливо за собствените ти сънародници.
Крал Гарадул не бе участвал в онази война, но използваше най-лошите практики от нея — върху собствения си народ.
Както Карис подозираше, сочещата ръка я отведе до още трупове. Отначало те бяха пръснати нарядко, после по един на всеки трийсет крачки, по един на всеки двайсет, по един на всеки десет. Всичките бяха без глави. Скоро труповете вече образуваха плътни редици от двете страни на главната улица покрай горящите порутени домове и дюкяни. Тук добре поддържаният паваж се бе напукал от горещината. По паветата имаше останали дири. Отначало тя не можа да познае от какво са, но като се приближи, отговорът стана очевиден: от влачене — ивици засъхнала кръв отпреди може би ден.