Черната призма
Шрифт:
Но скамейките и телата бяха изгорели. Карис се чувстваше замаяна — може би заради вдишания дим или защото вече свикваше с гледките на смърт и страдания. В дъното на църквата, зад стълбите, намери младо семейство: баща, увил ръце около майката, която бе гушнала детенце. Войниците не ги бяха намерили. Тримата бяха умрели в обятията си, задушени от дима. Карис ги провери внимателно, търсеше и най-слабото пърхане на живот по шиите им. Бащата — мъртъв. Майката, момиче на по-малко от двайсет години — мъртва. Накрая Карис взе в ръце повитото бебе, момченце. Прошепна под нос молитва. Но Оролам се оказа глух за нея — в мъничките гърди нямаше живот.
Карис
Почти бе излязла, когато подът пропадна.
25.
— Трябва да направиш някои избори, Кип — каза Гавин.
Доколкото Кип можеше да определи, бе прекарал в безсъзнание само секунди, най-много минута. Все още бе тъмно, звездите грееха ярко над главата му, а огънят още не бе опърлил дрехите му, въпреки че лежеше почти до него. Задушаващата маска от червен луксин я нямаше, макар че върху кожата му бе останал лек слой прах, груб и боцкащ.
— Ще те убия! — каза Кип. Не можеше да вярва на никого. Всички бяха лъжци. Всички се грижеха само за себе си. Страхът се надигна и както се случваше понякога, това разпали гнева му — пламенен, буен и неконтролируем. Той седна, впил очи в лицето на Призмата. Мъжът го изгледа хладно, без помен от извинение, просто любопитен какво ще направи Кип, без да обръща внимание на думите му. Кип се зачуди дали би могъл да притегли гигантски зелени шипове от огъня и да го прободе.
„Кип, бъди разумен. Намираш се Оролам знае къде и ще убиеш водача си? И защо? Защото не ти търпи цупенето?
Това не беше опит да те убие, Кип, а урок.“
Кип потрепери. Наистина си бе мислил, че Гавин ще го убие. И точно в това беше смисълът. Той не бе оставил на Гавин друг избор, освен да му покаже, че не може да бъде разиграван, не и от дете. Беше не само голям мъж, но и по-умен, по-твърд, по-опитен — настояваше за уважение.
И това изглеждаше… уместно.
Тази мисъл обаче не спря треперенето на Кип. Макар и само за няколко секунди, той наистина бе мислил, че умира — и нямаше какво да направи. Но този човек пред него беше единственият, който можеше да му покаже как никога вече да не е безсилен. Единственият, който можеше да го научи как да отмъсти за майка си и за Ректън. А Кип смяташе да мълчи просто на инат?
С цялото достойнство, което успя да събере, той седна отново на пъна. Коленете му трепереха, но все пак успя да седне, без да се унижи още повече.
— Извинявай — промърмори и извърна очи. Прочисти гърло, та гласът му да не звучи като квичене. — Какви избори?
Личеше си, че Гавин е малко изненадан, но и доволен, че Кип не се противи. Все пак подмина темата.
— Ти си мой роден син, Кип. Това носи със себе си някои последствия. За теб. — Кип наблюдаваше внимателно лицето му. Мъжът бе изрекъл думите „мой роден син“ без никаква гримаса, без дори да присвие очи. Кип се зачуди дали се е упражнявал, че го казва толкова небрежно. Беше видял част от цената, която трябваше да плати Гавин, признавайки своето бащинство, и въпреки това той го заявяваше, без дори да се навъси срещу заслужаващото въсене съществуване на Кип. Сигурно бе преструвка — та кой би се зарадвал да научи, че е заченал копеле? — но преструвка заради него.
Гавин беше по-добър човек, отколкото Кип би очаквал.
— Да
„Малко е късно за това.“ Кип си помисли за Овен: Овен, който винаги командваше, който обичаше да му натрива носа със собственото си превъзходство и да твърди, че това са приятелски закачки. Овен, когото Иза бе обичала. Овен, който сега лежеше мъртъв със стрела в гърба.
— Е, какви варианти имам? — попита Кип. — Аз съм този, който съм.
Гавин се потърка по носа.
— Засега можеш да минеш за обикновен ученик. После, когато ти сам решиш, ще те призная публично. Ще имаш време да се ориентираш, да разбереш кои са истинските ти приятели.
— Като ги лъжа?
— Понякога лъжите са ни най-необходими сред приятелите — сопна се Гавин. Млъкна за миг. — Виж, исках само да ти дам възможност…
— Не, съжалявам. Не се… не се сърдя на теб. Майка ми… Помниш ли я как изглеждаше? Искам да кажа, преди да се родя? — попита Кип.
Гавин поклати глава.
— Не я помня, Кип. Изобщо.
Значи не е било точно любов. Пустотата в Кип нарасна. Нямаше семейство, част от което да бъде.
— Ти си Призмата. Предполагам, че много жени искат да са с теб.
— Беше война, Кип. Когато очакваш да умреш, не мислиш как могат да повлияят действията ти на другите след десет години. Когато си виждал приятелите си да мрат около теб, в правенето на любов има нещо, което те кара да се чувстваш жив. Виното се лееше в изобилие и нямаше кой да обуздае един разгорещен младеж, имащ нещастието да е Призмата. Но това не е извинение. Съжалявам, Кип, Съжалявам за всичко, което ти е струвало моето безразсъдство.
„Значи майка ми е прекарала една нощ с теб и е възложила всичките си надежди на това.“ Кип не се съмняваше, че тя с лакти и интриги си е пробила път през поне десетина други жени, които биха се радвали да споделят леглото на Призмата. И бе изпълнила живота си с горчивина заради това?
Насили се да се засмее, макар че сърцето му се късаше. Толкова пъти си бе фантазирал кой може да е баща му, но никога не бе дръзнал да си мечтае, че ще е самият Призма. Във фантазиите му обаче баща му бе принуден да ги напусне по спешност. Правеше го, защото му се налагаше. Но обичаше Кип и майка му. Те му липсваха. Искаше да се върне и щеше да го направи в близките дни. Докато Гавин беше добър човек, но не даваше пет пари за Лина. Нито за Кип. Щеше да се погрижи за него от чувство на дълг. Добър човек. Но в това нямаше любов. Нито семейство, към което да принадлежи. Кип беше сам, отвън, и се взираше през зарешетените прозорци към нещо, което никога нямаше да има.