Черната призма
Шрифт:
Това бе все едно да ти връчат ужасно екзотичен подарък, когато ти искаш нещо съвсем обикновено. И все пак, що за неблагодарник беше? Да се оплаква! Да се самосъжалява — защото баща му беше Призмата?
— Извинявай — каза Кип. Взря се в ноктите си, все още разкъсани от употребата на луксин. — Това не е правилно. Майка ми имаше… някои проблеми. Предполагам, че е искала да те постави в безизходица, като се появи с мен. — Не можеше да срещне очите му. Толкова се срамуваше. „Как си могла да бъдеш толкова глупава, мамо? Толкова гадна?“ — Ти не заслужаваш това. Ти ми спаси живота, а аз се държах… ужасно. — Кип премигна, но не можа да спре съвсем сълзите си. — Можеш да ме оставиш където
Гавин се подсмихна, а после стана сериозен.
— Кип, майка ти и аз сме направили каквото сме направили. Оценявам опита ти да ме предпазиш от последиците на собствените ми действия, но самият ти не ме поставяш в никаква безизходица. Хората могат да си говорят. Не ми пука. Разбираш ли? — Той издиша. — И все пак единствената вреда, която ме интересува, вече е нанесена.
В първия момент Кип не разбра. Вредата вече била нанесена ли? Никой не знаеше, че той е жив.
Освен Карис. Това имаше предвид Гавин. Кип беше предизвикал разрив между него и единствения човек на света, когото той обичаше. Думите, които имаха за цел да го накарат да се почувства по-добре, вместо това засегнаха най-слабото му място. Откакто се помнеше, майка му го караше да се чувства виновен дори само защото съществува. Беше съсипал живота и, като се бе родил. Беше съсипал живота и, защото изискваше прекалено много. Заради него хората я гледаха презрително. Той и бе попречил да осъществи всичко онова, което би могла. Мислено можеше да се опита да отхвърли думите и. Тя не говореше сериозно. Обичаше Кип, макар и никога да не го бе изричала. Не знаеше как го наранява.
Но Гавин беше добър човек. Не заслужаваше такова нещо.
— Кип. Кип! — Гавин изчака, докато момчето го погледне. — Няма да те изоставя.
Видения на заключен шкаф, писъци… писъци… и никой не отговаря.
— Има ли нещо за ядене? — попита Кип и примига. — Имам чувството, че не съм ял цяла седмица. — Мушна се с пръст в гърдите. Направо усещаше как ребрата му стърчат.
Гавин извади от раницата си връзка наденици, отряза една — само една? — и му я подхвърли.
— Утре започваш обучение в Хромария.
— Утве? — попита Кип с пълна уста.
— Ще споделя с теб една тайна — рече Гавин. — Мога да пътувам по-бързо, отколкото някой подозира.
— Можеш да изчезнеш и да се появиш някъде другаде? Знаех си! — възкликна Кип.
— Хм, не. Но мога да направя лодка, която пътува наистина бързо.
— О, това е… изумително. Лодка.
Гавин изглеждаше смутен.
— Работата е там, че не искам никой да знае колко съм бърз. Задава се война и ако се наложи да го разкрия, искам да е изненада. Разбираш ли?
— Естествено — каза Кип.
— После ще трябва да ми кажеш какви са желанията ти. Аз ще се погрижа за някои неща, докато минаваш през посвещаването.
— Посвещаване ли?
— Просто някои изпитания, които ще предопределят остатъка от живота ти. Малко си закъснял, другите ученици вече са започнали, но ще те вмъкнем някак. След посвещаването можеш да останеш и да се обучаваш.
Гърлото на Кип се сви. Щяха да го стоварят сам на един странен остров, без да познава никого, с прекалено малко време, за да се подготви за изпитание, което трябваше да предопредели остатъка от живота му? Но пък, от друга страна, Хромарият бе мястото, където можеше да усвои магията, нужна му, за да убие крал Гарадул.
— А каква е другата възможност?
— Да дойдеш с мен.
Това бе светлина в края на тунела. Сърцето на Кип подскочи.
— И какво ще правиш ти?
— Това, за което ме бива, Кип. — Гавин се взря нагоре, а в ирисите му се вихреха дъги. Усмихна се, но
Кип преглътна. Понякога, като гледаше Гавин, имаше чувството, че се взира между дърветата и зърва бегло някакъв великан, който крачи през гората, газейки всичко по пътя си.
Гавин пак сведе очи към Кип. Лицето му омекна.
— Което включва предимно скучни срещи, за да убедя разни страхливци да похарчат пари за нещо различно от приеми и хубави дрехи. — Той се ухили. — Опасявам се, че вероятно си видял от мен повече магия, отколкото повечето от войниците ми. — Очите му се замъглиха. — Е, не съвсем. Изглеждаш ми объркан.
— Не е заради това, което каза, но… — Кип млъкна. Сега, когато въпросът бе наполовина излязъл от устата му, му се стори доста обиден. — С какво всъщност се занимаваш?
— Като Призма ли?
— Да. Хм, господине. Имам предвид, знам, че ти си императорът, но не изглежда…
— Някой да ме слуша, така ли? — Гавин се засмя. — Понякога и на мен така ми се струва. Голата истина е, че Призмите идват и си отиват. Обикновено на всеки седем години. Те притежават всички слабости на обикновените хора, а едни мащабни промени във властта на всеки седем години могат да бъдат катастрофални. Ако една Призма назначи членове на семейството си да управляват всичките сатрапии, а следващата се опита да сложи на тяхно място свои, много бързо се стига до кръв. От друга страна, Цветовете, седемте члена на Спектъра, често се задържат с десетилетия. И обикновено са доста умни, така че с времето Призмите били контролирани все по-изкъсо и получавали религиозни задължения, с които да си запълват дните. Спектърът и сатрапите управляват заедно. Всяка сатрапия има по един Цвят в Спектъра и всеки Цвят трябва да се подчинява на заповедите на своя сатрап. На практика Цветовете често се превръщат в помощник-сатрапи във всяко отношение освен по име. Политическите маневри между Цвят и сатрап, между всички Цветове и Бялата и между Цветовете и Бялата срещу Призмата, общо взето поддържат реда. Всяка сатрапия може да прави каквото си иска на своя територия, стига да не дразни някоя друга сатрапия и търговията да продължава, така че всички имат интерес да обуздават останалите. Разбира се, не е чак толкова просто, но това е същината.
Изглеждаше ужасно сложно.
— Само че по време на войната…
— Аз бях обявен за промахос. Абсолютен властник по време на война. Това изнервя всички, опасяват се да не би промахосът да реши „войната“ да продължава вечно.
— Но ти си се отказал от титлата? — Беше глупав въпрос, осъзна Кип.
Гавин обаче се усмихна.
— И чудо на чудесата, нямаше покушение срещу мен. Черната гвардия не само пази Призмите, Кип. Пази и света от нас.
Оролам! Светът на Гавин изглеждаше по-опасен от онзи, който Кип току-що бе оставил зад гърба си.
— Значи ще ме научиш да притеглям? — попита той. Това бе най-хубавият от всички светове. Щеше да усвои уменията, от които се нуждаеше, без да го оставят сам на странен остров. А и кой можеше да го научи на притегляне по-добре от самия Призма?
— Разбира се. Но първо трябва да свършим някои неща.
Кип изгледа с копнеж връзката наденици, която Гавин продължаваше да държи.
— Например да хапнем още?
26.
По пладне на следващия ден Кип вече напълно бе преглътнал подигравките си за бързата лодка. Летяха над водата с главозамайваща скорост и Гавин бе покрил малкия съд, мърморейки нещо за „онази жена и нейните идеи“, така че въпреки скоростта можеха да говорят.