Чичовци (Галерия от типове и нрави български в турско време)

Вазов Иван Минчов

Беят беше твърде справедлив съдия и когато се затрудняваше много в някоя сплетена съдба, той немилостиво изгонваше с мексиканеца съдещите се. Особено се разлютяваше, щом някой от тях му напомнеше някой член от закона, винаги сложен на ореховото му ковчеже; тогава ставаше прав, поканваше съдещия се да дойде да седне на мястото му, като казваше:

— Заповядай, челеби! Като знаеш по-добре, заповедай!

Но защото съдещият се не приемаше такава висока чест, той му изкрещяваше:

— Навън, керата!

Но никога

до днес, нито кога е бил забитин в Мосул, нито кога е бил в Кърк Клисия, нито кога е бил в Требиня, не му се е случвало да разглежда политически процес. Той се много смути когато днес, послед обяд, Селямсъзът дойде запъхтян и му донесе прокламация от Варлаама Копринарката. Той прибави, че я отлепил от вратнята му, дето уж сам Варлаам я бил залепил, за да се бунтува народът. А когато онбашият по повод на това му съобщи, че е подушил „комити“ и в тоя град, които са от букурещките, той се разлюти, заповяда тозчас да се свикат всички първенци, да доведат под стража сеятеля на прокламациите и да затворят набедника.

А онбашият, като разгледа прокламацията, разправи навсякъде, че в нея е изписан и Тотю войвода.

XXIII. Кьошкът

Дълбоко мълчание царуваше на кьошка, дето бяха наредени всичките първенци.

Там беше, до самия бей, корместият, едър чорбаджия Карагьозоолу, който кога вървеше, имаше вид на една планина, която се мести.

До него седеше длъгнестият сух дядо Матея, или „лукавий рабе“, както го наричаха, който кога ходеше по пътя, пееше все черковни песни, и два пъти беше дал фалименто.

До Матея чорбаджи беше тлъстият Койчо чорбаджи, изгонен отдавна от кьойвекилска длъжност, но чорбаджилъка не беше изгубил и цял ден киснеше в конака. — „Не мога да ям сладко, ако не помириша конашката хава“ — казваше той. Той беше кормест, потеше се непрестанно и играеше чудно „кючек-уюну“.

До него чорбаджи Мичо Бейзадето с очила и в широките си шалвари.

По-насам седеше в панталони Гердан чорбаджи, мършав, дългомустакат и пръв ездач на кон, на който и миришеше непрестанно. Той се пулеше твърде зверовито, когато говореше, и гаче щеше да каже на събеседника си: „Лягай да те заколя!“

До него седяха едни безкрайни шалвари. Дребното, сухо человече, което притежаваха те, носеше име дядо Димо Лисицата, който гледаше много жално към небесата и смучеше дълбокомислено чибучката си. Той държеше страна в черквата. Неприятни слухове съществуваха, че някога бил голям изедник и се гоял със сиромашки пот, но това не беше явно по лицето му както на Койча чорбаджи.

На края седеше Димитър Текерлекът, или по-просто „Митето“. Той беше нов чорбаджия и все търкаше ръцете си усмихнато, и щом го погледнеше беят, той климаше глава и казваше: „Евет, ефендим“.

Насреща седяха друг ред чорбаджии. Между тях личаха:

Изтъртуфеното и подпухнало лице на Цача Куртето. Той носеше

кирлив озобен фес, събираше по задушница хлебчета и пшеничка, за да нахрани децата си, и им носеше от касапницата чревца, които хората мислеха, че носи за котките. Той имаше само един милион.

Фратю чорбаджи (не господин Фратю), комуто преди шестнайсет години бил дохождал на гости филибелишкият паша, като минувал през града. Фратю чорбаджи и днес живее с възпоминанията на това славно минало и от нея дата започваше неговото леточисление.

— Дорястата кобила купих една година преди Джемал паша.

— Николчо ми се доби два месеца и три дена подир Джемал паша.

— На тия чизми им турих талпи, когато се готвехме да срещаме Джемал паша. Трайни излязоха.

Павлаки, който чакаше кога беят ще се обърне на друга страна, да избъбри две-три думи и пак се затуляше зад рамото на Фратя чорбаджи. Той имаше дебело угоеничко лице, кехлибарово цигаре и твърде мътно понятие за съвестта.

— Язък, даскал Калиста много учен и честен човек, но съвест няма горкият — казваше той за стария учител, за когото искаше да каже, че няма средства, състояние.

Хаджи Иван Карабурунът, пръв чорбаджия, комуто зелената изрусяла салтамарка беше виждала два пъти Божи гроб и петстотин пъти мехкемето. По тая причина по-лани кадият го втрисаше, щом срещнеше човек със зелена салтамарка. Но справедливостта изисква да кажем, че той не се беше клел в мехкемето на лъжа освен един път — и то за една конска торба.

Хаджи Енчо, вечният школски епитроп, който имаше глас на един Полифем, но не знаеше риторика. Това не му бъркаше да заляга за славата на училището. Един ден присъствуваше на урок по риторика. Син му Нечко, накаран да даде един противоположен период, озърна се, помисли и каза:

— Това училище или ще процъфти още повече, или ще пропадне съвсем.

— Лъжеш, магарски сине! — изрева баща му бесен, като изглеждаше стените. — Доде съм аз жив, няма да падне! Ката година харчим по две хиляди гроша за поправка!

Хаджи Цолю Пискунът, черковният епитроп, голям чревоугодник, който весден зяпаше пред касапницата. Той крадеше черковни пари и приличаше на возилница, за което поп Ставри справедливо казваше, че не вярва да може Хаджи Цолю да мине през тесните райски врата.

Варлаам стоеше в средата по калцуни и без пояс: той беше вдигнат ненадейно от послеобедния сън.

Селямсъзът стоеше зад него, близо до входа.

Зад них голям куп зрители: заптиета и народ.

Беят с тържествен вид положи кехлибареватацигарка на ореховото лъскаво ковчеже, тури си очилата и разгърна една голяма написана хартия.

Гробно мълчание.

Той я подаде на седящия до него чорбаджия.

— Чорбаджи, чети!

Карагьозоолу, който дотогава стоеше на едно коляно, сложи и другого, направи покорно темане и скръсти ръце на гърди.