Чичовци (Галерия от типове и нрави български в турско време)
Шрифт:
— Тебе що ти е? Имаш патенто, ами ние, горките — каза плачевно Хаджи Атанасия… — Ах, „въздухът трепери“ де ги сега да ги видя — каза той, като диреше с поглед учител Гатя и господин Фратя.
По лицето на Миронча веднага се появи някаква нерешителност. Той побледня.
— Ако би да идат за нас, елате да се затворим в манастира — каза той, като се взираше в гъсталака.
Всички го изгледаха като изумени.
— Да се затворим в манастира и да се браним — продължи той, — кулите имат мазгали, а у дяда игумена има джепане за цяла войска… Цял Севастопол е тук! Нека само да посмеят тия магарета… ще ги натъркаляме като кучета, па тогава в планината…
Изражението на Мирончовото лице беше станало страшно.
Всички гледаха с ужас Миронча.
— Де
Господин Фратя го нямаше. Той беше се изгубил като дим из средата им. Едвам след една минута съгледаха само пискюла на феса му, който ту се подмяташе нагоре, ту изчезваше там някъде из бостаните.
— Бяга! — всички извикаха с негодувание.
— „Въздухът трепери!“ Де го сега? — викна побеснял Хаджи Атанасий.
XV. Господин Фратю
И наистина господин Фратю, като един африкански ураган, като един буен вихър, който се носи лете по полето, летеше върло през бостаните, през нивята, през ливадите, и оставяше подире си някакво шумене из разклатения въздух. Той не усети как прескочи две широки воденични вади, няколко грамади — огради на лукови бостани; той премина на два скока Дълга могила, не видя исполинския Карачомаков орех, който го зашлевуши с клоните си, и приближи до селото. Но се спря и се озърна слисан накъде да удари. Веднага някаква мисъл го обзе и той хукна пак. Дългото му сетре се развяваше като едно победоносно знаме, а пюскюлът му все показваще вид, че се стреми да хвъркне към небето. При чорбаджи Цочковата кошара го спогнаха овчарски псета, понеже подплаши стадото. Но господин Фратю им остави за плячка един къс от полата си и продължаваше бега си. Когато дойде запъхтян до край селото, господин Фратю остави царския път, зави и влезна в село през чорбаджи Цачовата градина, двата зида на която взема с пристъп, от нея той се хвърли в Хаджи Димовия гюл и се вмъкна в Шашовия двор, след люд бой със затрънения плет, който остави славни рани на сетрето му, покачи се по ниската стреха на дядо Постоловата къща и скокна в една потулена, тясна сляпа уличка, която опираше на Баторовата вратня. Баторовият двор само го делеше от дома му, но Баторът и Баторката бяха сълудничави и страшно се мразеха с Фрятюви, и когато го видяха на двора си, спогнаха го, Баторът с шестака, а Баторката с хурката и с кучетата, и с гъските, но господин Фратю се покатери чевръсто по стълбата, която беше опряна на лозата им, хвърли се на керемидите, които изпротестираха под краката му, и се спусна у тях си по клона на Баторовата череша, който се пак вдигна, като отнесе със себе си хвъркатия пюскюл, във вид на транспортен откуп. Оттам се покатери по стълбите, мина през пруста на чардака със същия урагански вид, втурна се в новата соба, отвори раклата, дето стояха неизпразнени от две години бащините му сребърни кобури, което като видя майка му, която го подири уплашена, изписка, но господин Фратю не пипна оръжието, а измъкна из ъгъла една книга с пепелява завехтяла корица, с надслов „Горски пътник“; после друга една зелена брошурка с название „Хайдут Янчо“; после два сплути вече от четене броя „Бъдащност“; после „Глас едного българина“; после „Райна Княгиня“; после един брой и половина „Народност“; после картината на окована България, от Мутевски; и най-после няколко ръкописни бунтовни песни, между които и „Поискал гордий Никифор“, като свали от стената и портрета на покойния Хаджи Нонча, който, казваха, приличал много на Тотя. И всичкото това го смачка, сви, сграбчи и хвърли в огъня под котела, в който варяха вапцилка от орехови кори. Като се свърши това autо-da-fе, господин Фратю се възкачи и скри в сламника, като поръча през една дупка на слугинята-бабичка да иде на кладенеца и да разбере каква е политиката, а ако я попита някой за него, да каже, че е отишъл нанякъде, например — на баните.
XVI. Варлаам пръска прокламации
На поляната пред манастира дружината стоеше нащрек.
Вместо заптиета, зададе се Димо Казакът.
— Казак! Казак! — всички се развикаха
— Помия — каза той запъхтян.
Всички се изгледаха уплашени.
Той си отдъхна и прибави:
— Тарилйомът я оцапа!… Поразеникът!
— Ха, то ще е за гръбнака, нали? — попита бързо Хаджи Атанасий.
Казакът го изгледа свирепо:
— За него, зер, вземал, та си го намъкнал в гърлото и се удавил — каза той сурово.
— Не вярвам нарочно да го е направил това — забележи Хаджи Смион.
— Но защо викаха даскала? — попита Иванчо Йотата.
— Вързаха ли го? — попита Хаджи Смион.
— Защо ще го вържат даскала? — изрева грубо Казакът. — Даскала го вика за друго беят…
— Знам, знам — пресече го досетливият Хаджи Смион, успокоен вече, — да му прочете някоя вехта тапия, и той е къс в учението като мене.
— Каква тапия вехта? — изгърмя зверовито Димо казакът. — Каква тапия? Прокламация! Прокламация от букурещкия комитет!
Всички се втрещиха.
И Димо Казакът взе да им разправя развълнувано, че днес подир пладне Варлаам залепил извън на вратнята си една прокламация с образа на Тотя войвода, както разправят, и Селямсъзът, като разбутал любопитните, които я чели, отишъл, та я занесъл тичешком на бея. Това страшно учуди всичките, защото никога не би помислили, че тоя смирен Варлаам бил такова опасно същество; най-паче Хаджи Смион се уплаши, като си науми, че днес беше у Варлаама, който му иска даже и пушката, което и обади на другарите си. Мирончо се разкрещя и изпсува „предателя“ Селямсъз, като се закле, че кога да е ще го обеси на портата му, като Варлаамовия гръбнак; Иванчо също изказа негодуванието си против „народното предателство“ на Селямсъза, като изруга и невежествения Варлаам, който не е роден за бунтовник, но биде страшно поразен, когато Казакът му каза, че онбашият го търсил, защото нощеска до заранта светяла свещ в стаичката му над бакалницата, което породило съмнение. Другарите си зашушнаха и погледнаха подозрително на гузните двама души, съвсем като листо разтреперани от страх.
Подир минутно съвещание дружината промени плана и реши да иде в града.
— Направете се да ви няма, доде се разбере работата. Сбогом! — каза Мирончо строго на двамата души, като им посочи къде Стара планина.
Двамата приятели останаха няколко време поразени и се гледаха в очите, без да си продумат. Хаджи Смион с учител Гатювия фее на глава, смутен, замаян и изгубен, хвърли най-сетне бърз поглед към посоката, дето бяха изчезнали другарите, и наведе глава още по-отчаяно. Иванчо Йотата пръв наруши мълчанието.
— Дай совет, Хаджи.
Хаджи Смион го изгледа упорито.
— Какъв совет? — попита той сопнато.
— Къде да се крием?
— С тебе? Да ми изгориш душичката!
— Слушай, любезний приятелю — каза тоя път с покорен вид Иванчо.
— Какъв любезен и какъв приятел? Аз те не познавам!
— Ама чувай бе, брате, не се бой от мене.
— Ами какво пишете нощеска?
— Не прокламация, брате мой?
— Кому ги продаваш? Иди си!
— Не бе, брате мой, чакай да ти обадя.
Хаджи Смион го изгледа високомерно и недоверчиво.
— Казвай, нямаш ли пръст в прокламацията?
— Нямам, нали ти казвам? — каза Иванчо с шепнене.
— С Варлаама не си ли едно?
— Не, брате мой — каза убит Иванчо.
Хаджи Смион помисли.
— Закълни се, че нямаш пръст.
— Заклевам се, на! — И Иванчо се прекръсти.
— Закълни се според закона.
— Как?
— Речи: да ми капнат и двете очи, ако зная нещо.
Иванчо се закле, па попита тайнствено:
— Ами ти нямаш ли някакво известие и прочия?…
— Отнюд… Ами аз какво да правя сега?
— Да бягаме бе, брате, да бягаме!
— Да бягаме?
— Да бягаме в планината — каза Иванчо плахо.
— Добре, в планината. Ами булките? Не, не тогава ще речат: истински бунтовници… Па ако ни хване Филип? Пази, Боже, трябва да се бием с турците!
— Ами к’во? Не се страхувай от мене, бе, брате мой.
Хаджи Смион щеше да каже нещо, но изведнъж помисли и продума:
— Закълни се пак.