Чичовци (Галерия от типове и нрави български в турско време)
Шрифт:
I. Общество
Утринното лятно слънце изскокна високо над Стара планина. Потоци от зари минуваха през търкалястите решетчени прозорци на черквата, пречупваха се през кристалните полилеи, провесени от свода, и падаха на отсрещния зид в чудни разноцветни шарки. Храмът беше пълен с богомолци, над които се вееха облаци дим от кандилницата на поп Ставря и мелодическите звукове на сладкогласния Хаджи Атанасия, който допяваше новото „Достойно ест“, глас пети. Звънливи гласове на ученици при аналоя държаха обикновеното исо, ръководени от главния учител Гатя; на отсрещна страна подидаскал Мироновски, псалт, приглашаше издебело, като тупаше равномерно с
— Виж, тоя дрът пинтия — вариклечко, за две пари свещ запали, а метани до земята прави, метаните са без пари… — И пак поемаше да приглаша.
— Вариклечко не, ами вариклечко — пошушваше чорбаджи Петраки и пак приглашаше.
И Котю Джамбазът, прочут лихвар, се обърнеше към трона, дето стоеше Хаджи Христо Молдавът, и пришушнеше сърдито:
— Гледай, Гина Махмудката, булката на оня поразеник… пали свещ … Облякъл я в джамфезен малакоф и в мъсър, а от три години и половина, кажи, не може да ми плати осемстотин и шейсет и един грош пари, горни пари … Магаре недно! …
— Магаре и половина — отговаряше тронът.
А богобоязливият Хаджи Аргир Измирлият посочваше с кръвожаден поглед на пригладените и помадосани младежи, които идеха късно и само се прекръстяха, без да палят свещ и да целуват.
— Тоя, Рачовият син — маскара, видие ли го? Да сум цар, сте ги прекарам под ноз сиските тия протестанти! Бозе, прости! — и се прекръстяше.
— Боже, прости — отговаряше тронът и се кръстеше. Защото „Достойного“ се беше довършило, а подидаскал Мироновски захващаше предисловието на киноникото глас осми.
Но скоро настана отпуск и последното плачевно амин на поп Ставря се изгуби из шумотевицата на благочестивата навалица, която се натискаше вече при входа, за да излезе вън на нартиката; от нартиката множеството нахлу в двора, между два дълги реда просяци, за да изскочи на пътя. Част от него зави към женския метох, за да прави визита. Защото черквата на калугериците нарочно пущаше по-ранко и баба госпожа Нимфидора очакваше вече в келията си гости, за да ги послужи с новото си портокалево сладко, госпожа Евдокия — за да се научи истина ли Павлакеви ще имат годеж до друга неделя; госпожа Соломония — за да покани подидаскал Мироновски да дойде подир обяд да и предаде урок от французки; госпожа Секла — да посрещне Николакица, с дъщеря и, дето и г-н С. уж случайно щеше да дойде, за да изгледа Еленчето; а г-жа Евгения-Полидора — да разкаже на многобройните си роднини кавгата оная вечер между Ивана Поляка и булката му, защото не щял да и купи букурещка капелина като на Теофануто, и какви червиви думи му е издумала и как свекърва и я гонила из градината с хурката.
Първенците пред пангаря вместо да последват другите, отбиваха се и се изкачваха из, стълбите на женското училище (което беше в черковния двор) в една широка стая, в която ставаха обикновено общинските събрания.
Дълго време се проточи съвещанието. Най-подир то се свърши и първенците занаизлазяха шумно из вратата и занаслазяха по стълбите.
Скоро из целия град се разчу, че избрали епитропите и между тях — Варлаама Копринарката и Ивана Селямсъза. Тая новина причини голямо учудване, защото всичкият свят знаеше, че те не можеха да се видят по причина на една стара
Затова дядо Нистор, стар берберин и строг човек, като тегли хубаво чубучката и пухна дим из цялото кафене, каза доволно разсъдително:
— Добро, хубаво. И Тарилйомът и Селямсъзът са учени и почтени, но нямат согласието, а без согласието, като няма него, всичко пропада.
— Аз казвам пък, че сега, ако се согласят, ще се согласят — отвърна Хаджи Смион, който седеше отсреща.
— Защо? — пипита дядо Нистор.
Всички обърнаха очи към Хаджи Смиона.
— Защото — пое Хаджи Смион, като си изу лявата калевра, и заброи бързо броеницата, защото, когато двама души, речи ги настоятели, речи ги търговци и прочия, работят в една работа, разбираш? То се знае, че те трябва да се согласят… Това си е естествено.
И Хаджи Смион си обу пак калеврата.
— Как ще се согласят естествено? Ти, Хаджи, тури твоята Катинка и Ингилиза да се преговарят, макар че се хранят от едната трапеза и припознават един и сущ господар? — котката: фу! кучето им!
— То е право, на и завчера Ингилизът щеше да удари Катинката — каза Хаджи Смион и седна по турски.
— Тарилийомът е готов да чака до второ пришествие, но няма да се сдобри със Селямсъза, знам го аз какво е куче — каза Иван Чушков, приятел на Варлаама.
— Та и Селямсъзът стока ли е? — обърна се Иван Капзамалинът, приятел на Селямсъза, като си люшкаше чашката, за да доизпие утайката на кафето на дъното. — Проклет в червата: издигнал е към Тарилйомовия двор преграда от шиндри, намазана с катран, за да ядосва Варлаама и булката му.
Хаджи Смион си провеси пак единия крак-знак, че взема думата. Но Иван Бухалът го пресече и извика:
— Настоятели! Магарета! И тия, и другите! Защо ги избират? Тая заран, като идех на черкова, отбих се при Максим рибаря, за да взема нещо за днеска… Видях ги там и двамината: Селямсъзът си купуваше шаран, но щом видя, че Тарилйомът, и той си взел вече, хвърли шарана, па си купи сом, като рече: „Анатема, който плюска днес шаран“, и плюна въз рибата на Тарилйома. Е, това човещина ли е?
— Магария! — продума дядо Нистор и хвърли победоносен поглед на Хаджи Смиона.
— То се знае, когато няма согласие, всичко пропада — произнесе Хаджи Смион убедено и въздъхна.
— Хаджи, недей дума согласие — обади се Стамболлият, — не се гледат хората: милуват ли се или се мразят, ами се гледа кадърни ли са.
— Та и аз това казвам, я — произнесе Хаджи Смион добросъвестно, като си подви пак и двата крака.
— Кадърни ли са, стига ли им пипката — следваше Стамболлият; — Селямсъзът го избраха за неговата старост и опитност — нали него праща народът едно време в Стамбул да гледа давията с Троян? — А Тарилйомът е човек разбраничък и ходи се на горната черкова, та ще забикаля школото и даскалите … А другите питропи — зарежи ги, не се свъртат нито два месеца в село. Тук согласие не се пита. Ганчо Заекът и Фачко Попчето чашата си не делят, наедно се на припек стоят, но не могат раздели на две магарета сено. Куфалницата им не стига.
— Няма го в куфалницата — прибави Хаджи Смион.
Доказателствата на Стамболлият, подкрепени силно и от Хаджи Смиона, който пак се ободри, смутиха противниците. Дядо Нистор се сбърка и взе да чисти чибучката, доде да намисли какво да отговори. Иван Бухалът се изкашля няколко пъти и забърка из всичките си джобове. Иван Головратът хвана да надува силно наргилето, а Иван Капзамалинът нищо не стори. Настана мълчание.
Хаджи Смион го пресече:
— Тъй, тъй, дядо Нисторе, хората знаят какво вършат и кого избират. Согласие — согласие, но да питаме: какво има в пипката?