Чичовци (Галерия от типове и нрави български в турско време)
Шрифт:
— Кешки аз да изгорях, та не списанието ми… За народа загуба велика.
Затова често караше дъщеря си Андроникия, или Мужепобедителка, както я наричаше в български превод мусикословеснейши Хаджи Атанасия, да му пее известната патриотическа песня:
Де са нашите славни списания? И наш’те славни списатели?И той повтаряше все тия тъжни думи:
— За народа загуба велика.
Но Иванчо Йотата и днес не отстъпва никому в учението и е страшен привърженик
Нikitа Пiшiкат: четiрiдесе др. сiлiмikia — 3 гр,
Дiмitpia Пiнtiяta: пiл пitie — 20 гр.
Освен това Иванчо Йотата беше бъбрица сплетник, дръзновен и блажеше през коледни пости — скришом от жена си; но това не му бъркаше да мрази ужасно патриката и гони простаците като Варлаама.
IX. Миролюбие на един мироносец
— Е, сега кажи ми как стана това приключение, от що, защо сиреч и прочия? — каза Иванчо, като подир много сигнали и псувни генерал Селямсъз направи да млъкне батареята му.
За голямо чудо, същото се случи и с противната батарея.
— Какво приключение? — изпъхтя отчаяно Селямсъзът. — Никакво приключение и отключение! Аз откак съм човек на света, а викам се на седем-десет-осемдесет години… Такова куче краставо да се подиграва с моя честни дом… Иванчо, как го приимаш това? Какво му прави портата ми на тоя унгурин и манастирско магаре? Аз, човек с жена и с фамилия и с четиринайсет деца, плащам деветстотин и деведесе и един грош данък, долни пари, на царщината, на старо време да ме обезчести, и защо? Я го питай защо, я?… Не, аз това го не возприимам, проклет да е Селямсъзът, ако возприима това!…
Иванчо изслуша търпеливо, па го пресече:
— И прочия… Сега, бай Иване, да дойдем на историята.
— Историята, историята, историята е тая: обесил ми гръбнака на портата, хърватинът проклети, та кой отде замине, да гледа и да се подиграва с моята честна порта.
И Селямсъзът плюна.
— Тогава ти? Потопи котката и прочия?
— Каква котка и кой потопи?… Та искам да ти кажа, че аз откак съм на света, а викам се човек на осемдесет и пет години, такова грешно и срамотно нещо не съм видял да направи христиенин на христиенин, та той, това куче, Тарилйомът, не е и христиенин, ами същий цинцарин, дядо му е бил дошъл от Воскополи, из арнаутлука, с една торба на гърба и е продавал пуканици и халва!
— А защо Варлаам ти е направил това презрение?
— Кой? Тарилйомът ли? Аз ти казвам, Иванчо, че такава поганска работа нито съм видял, камо ли да съм чул!… Стар човек ме гледаш, ама дето го рекли: пази, Боже, от зло… Джанъм! Първица ли е човек да се скара? Живи сме. Човек не е дърво я, виж децата ми, що се викат — деца са, па и те се карат и бият и всяка вечер ставай кадия, та ги разправяй… оная вечер щях да потроша Маноля с бой. А не съм вчерашно пеленаче… Помня едно време, когато се скараха, пак за капчук, Хаджи Петко и Хаджи Папурко, влачиха се по кадии и по мюфтии запалиха си един друг копните, а Хаджи Петко и Хаджи Папурко бяха донейде
— И прочия… сега чуй-прекъсна го Иванчо, — да си поприкажем сърце откровено… Ти си баща и прочия… Е? Тогава? Ти потопи котката във вапцилката, от разярение душевно. А пък котката, когато Варлаам легнал с булката и прочия… отишла, та направила всеобще злоупотребление, разбирам, животно е.
Селямсъзът изгледа свирепо Иванча, па каза сърдито:
— Е, добре, котката аз я потопих, кръстих я! И аз я пуснах да иде да им се погали в гащите… та какво? — И Селямсъзът се изпули на Иванча още по-застрашително.
Иванчо само клюмна с глава.
Селямсъзът си отри с шапката потното чело и продължи:
— Какво бива от една котка и от един Тарилйом? Нищо. Котката се измива и дрехите се изпират. Ами това леке, дето го залепи той на вратнята ми и на лицето ми, кръв го измива! Кръв, знайш ли, Иванчо?
— Не, не, преговерете се. Виж, сто души народ ви гледа на портите и се смеят великогласно, не подобава, прегърнете се и прочия.
— С Тарилйома ли? Та той не струва колкото едно добрутро!
— И двамата. Аз знам, че ти имаш пълно право. Варлаам е един богохулник и анадолски капасъзин! Не може още името си да запише, и епитроп! Срам за българския народ.
И Иванчо тупна с крак.
— Имам ли право?
— Имаш. Опростете се.
— Тебе да бяха ти окачили на вратнята гръбнак от шаран, един лакът дълъг, какво щеше да направиш?
— Кой ще ми го окачи?
— Кой и да бил.
— Гръбнак от шаран?
— Нека бъде биволски.
Иванчо се ядоса.
— Казвай, де? — попита натъртено Селямсъзът.
— Кой смей?
Някой, да кажем Тарилйомът.
Иванчо погледна страшно събеседника си, махна с ръка из въздуха и издума тържествено и ниско:
— Той няма да е жив. Смерт!
Горд человек беше тоя Иванчо.
X. Убедителност на един сладкодумник
Хаджи Смион от своя страна пък утешаваше Варлаама Копринарката.
Батареята, още в безпорядъчно състояние от трескавото движение, което и беше дала силата на огъня, смъкнала се беше от високата си позиция и клечеше замислена, но още димяща, при барата, с поглед отчаяно впит към стряхата. Там, провесена на малакофа си, съхнеше на слънце и меланхолически се полюляваше праната рокля.
Генерал Варлаам, блед, презеленял, запенен, с наострени подстригани мустаци, с изложена Сахара на слънцето, която сега лъщеше заслепително от пладнешките лъчи, ходеше бързо назад-напред по двора, последван от Хаджи Смиона, който чакаше да му отмине малко гневът, за да се не оплете в някоя безполезна, разправия.
— Сега казвай: какво му се пада на тоя бяс нечестив? — попита изведнъж Варлаам, като се извърна.
— На Селямсъза ли?
Но Варлаам, който никога не именуваше съседа си, прибави раздражено: