Чичовци (Галерия от типове и нрави български в турско време)
Шрифт:
— На оногова, де, казвай!
— Слушай, Варлааме, помирете се, казвам ти като на приятел.
— Фарлам ли?
— Добре е да се помирите, вярвай Бога, добре е да се помирите, по братски, по християнски — казваше покорно Хаджи Смион, който гледаше с добром да ги помири.
Варлаам изгледа намръщено Хаджи Смиона.
— Аз не очаквах от ваша милост такива едни совещания.
— Аз, като приятел — измънка Хаджи Смион нерешително, понеже се боеше от някакво скарване.
— Как? С него? Брат?
— Вярвай Бога, Варлааме, опрости г… Той се моли за прошка. (Хаджията лъжеше.)
— Кой? Той?
— Той, на, сега ида от тях е… убедих го и той е готов да се целувате, самичък рече, склони.
— Целование с Юда? Да пази Господ, никогда! До гроба!…
— Ама слушай, Варлааме!
— Не слуша Фарлам.
— Ама чуй ме де, една думица…
— Отнюд!
И Варлаам пак взе да ходи назад-напред с наведена глава и с ръцете отдире.
— Варлааме — извика пак Хаджи Смион.
— Слушам.
— Аз и друг път съм ти казвал!… Булка! Нямам ли право?
Булката нищо не отговори. Очите и се бяха впили в роклята, по която още личаха следи от два големи облака, нарисувани от котката с най-прекрасно индиго.
Варлаам погледна и той роклята, изпречи се като свещ пред Хаджи Смиона и проговори гневно:
— Ти от булката искаш право, а? А я попитай, какво и е на сърцето?
— Знам я, знам я, тя е милостива.
— Я попитай Фарлама как му се въртят облаци из стомаха?
— Знам те, знам, да бях на твойто място, вярвай Бога…
— Можеш ли изтърпя това кораблесокрушение на целия ми дом?
— Не можа.
— Би ли се примирил с такъв мръсник — предател и смертоубиец?
— Аз?
— Ти, де!
— Умирвам!
— Та и Фарлам умира, но сам си знай на душевното желание трескавицата. Чуждите хора отвън гледат в кошарата… а козата сама знае остър ли е ножът… Смей се, рекли, защо? Плачи, рекли, защо? Ех, по-добре да се смея, та да не плача. Светът е така: никого не е грижа за Фарлама.
— Да, никого не е грижа за Варлаама — повтори машинално Хаджи Смион, като гледаше злополучната рокля, както и котката, които се сушаха на слънце.
— Да вземе някой да ти наплеще Ингилиза не със синилява боя, ами само с чиста помия, па да му каже: иди се потъркаляй в джамфезената жълта рокля на булка Хаджийка, приимаш ли го?
— Не го приимам.
— Ами Фарлам как да го возприятствова?
— Имаш право, недей приима, човек бъди, дръж се!
— Това не е ли цяло отвергателство за честа на фамилията ми? Този смертоубиец ми обезчести леглото.
— Право, човек за една чест живей! — каза Хаджи Смион.
Варлаам помисли малко, па пошушна:
— Знайш ли к’во?
— Знам. К’во?
— Не обаждай никому.
— Няма да обадя никому.
— Дай ми твойта…
Хаджи Смион се втрещи.
— Мойта?
— Дай ми я! Смертоноската…
— Пушката?
— Тя.
— Защо ти е?
— Дай я.
— Пълна е.
— Пълна.
Хаджи Смион се озърна плахо.
— Мълчи, да не чуй някой.
— Чувай…
— Дяволът си няма работа.
— Дай я на Фарлама, не се бой.
— Не!
— Чуй, няма да го опушна, смерт няма.
— А защо ти е?
— Ще ти каже Фарлам.
Хаджи Смион клюмна отрицателно.
— Хаджи, тоя Селямсъз е цял харсъзин…
— Знам, е?
— Нощеска се прехвърли през моя зид, помисли си…
— Мисля.
— Може някоя нощ пак да мине и да нападне фамилията.
— Разбирам. Лани Геревица, копачката на гюла му, нали го вика на общината?… Пази си честта, Варлааме.
— Дай тогава смертоноската!
— Да ме пази Господ!
— Няма да го убия совсем, ще го уплаша само, не си ли ми приятел?
— Не, не, с пушка не си играй, пази си честта Варлааме!
И Хаджи Смион бързешката изскокна из вратнята.
Кога се отдалечаваше от улицата, той пак зачу силни крясъци, които възлизаха до облаците.
Примирието се свърши. Почваше се решителният бой между двамата генерали — с батареите им.
XI. Хаджи Смион и Иванчо Йотата
Хаджи Смион полека и машинално влезе в кафенето. Там седяха доста посетители, от които неколцина познати нам вече. Йотата им разказваше с голямо въодушевление приключението тая заран, което беше развълнувало целия град. Хаджи Смион седна тихо и заслуша.
— Не ще, та не ще!… — продължаваше Иванчо. — Тогава не се стърпях, ами му рекох: „Най-после ти си баща на четиринайсет деца и прочия… какъв пример ще им оставиш? Помисли: ти си баща!“
— На Селямсъза ли? — обади се Хаджи Смион, които не можеше да се удържи и да не се похвали за доброто дело, що, извърши тая заран. — И аз сущото рекох на Варлаама, гаче сме се наговорили.
Иванчо го погледна намусено, па подзе:
— Но, гледам, той пак шава… „Аз, каже, това и това!“ Не! рекох му аз благодарно, господине, ти си настоятел училищний, тая чест за колко я считаш?
Хаджи Смион се обади пак, като се готвеше да си изуе лявата калевра:
— И аз му казах същото на Варлаама — рекох му: А бе, избраха те училищен епитроп и аз дадох глас за тебе… сега ни посрамяваш… вярвай Бога, посрамяваш ни.
Иванчо махна с ръка на Хаджи Смиона, изгледа го кисело и продължи:
— Тогава Селямсъзът се поубеди малко… Видях, че моите думи го жегнаха. Той ми каза: „Право имаш, Иванчо…“
— И Варлаам най-напред не лягаше, но най-подир ми каза: „Имаш право“… Се сущото! — и Хаджи Смион изгледа важно сьбранието.