Чудакът
Шрифт:
Оттук нататък в биографията на Юлияновите родители няма нищо интересно. Заминали си по реда: по-напред майка му, а баща му — месец след като Юлиян бил хабилитиран за кандидат на математическите науки. Само за една последна случка ще напомним. В единадесети клас, когато обявиха Юлиян за абитуриент, даскал Иван му подарил същата оная златна пендара, която някога си разпопеният поп Евтим подарил нему, да я има за спомен от майка си (кюмюрджийката Ивана, дето яздела катъра с преметнато през рамо ловджийско чифте).
Като се ползувахме от спомени на по-възрастни горноряховчани, разказахме, макар и в галоп, биографията на Юлияновите родители, за да се имат предвид някои от по-важните родови наноси в неговия характер. Кои черти от тия наноси са преминали в кръвта му и в какво съчетание — по този въпрос авторът не е длъжен да споделя мнението си с читателите, пък и не би било желателно, за да не ги подвежда, или да влиза в спор
Юлиян прекара детските си и ранните си юношески години в Горно Ряхово, в тамошното школо учи до седми клас. Ония времена бяха тревожни и бурни откъм събития, затова и детството му, и ранното му юношество не преминаха спокойно, само в учене и безгрижни игри, както се падна на поколението, което идеше след него. Светът се рушеше и се създаваше пред очите му; променяше се и училището, внушаваха му например, че в учебниците много неща не са верни, заменяха ги с нови тълкувания. Само в аритметиката никой не пипаше, тази наука се издигаше над света, всичко в нея беше безспорно, никому не идеше наум да се усъмни в правилата й или да ги замени с нови. Сред променливия и несигурен свят на ранните познания за живота аритметиката стоеше най-здраво на краката си. Впечатление на непоклатимост и вътрешна увереност създаваше и поведението на баща му. Някои го ругаеха, други го славеха — той нито губеше дух, нито се прехласваше, запазваше равновесие и всекиму се отплащаше според собствените си разбирания за право и чест. Излизаше от кожата си само когато се опитваха да го надхитрят, или открито тъпчеха истини, или издевателствуваха над принципи, които бяха свещени за него. В такива случаи той ставаше зъл и опасен, и Юлиян, макар да имаше още смътна представа за истината, виждаше баща си да пораства пред очите му като великан. Той безусловно вярваше в него и винаги взимаше вътрешно, в себе си, неговата страна, когато захващаше с майка му разгорещен спор. Тя се опълчваше всеки път, когато той вадеше нокти, за да сграбчи и сдави някой хитър опозиционер или негодник чорбаджия, не понасяше превиването на пръчката, бунтуваше се срещу по-крайните мерки. Юлиян, отдаващ поначало право на баща си за всичко, не споделяше възгледите й, но й се възхищаваше от сърце, радваше се на смелостта й да спори с такъв суров човек. Баща му обикновено не се съгласяваше, не отстъпваше, накрая махваше с ръка, взимаше каскета си, постояваше някое време, за да чуе последната дума на майка му по спора, и понеже тя си мълчеше, тръсваше вратата подире си и се запиляваше в тъмниците. Краят на тия сцени биваше винаги един и същ: майка му вадеше кърпичка, за да бърше сълзите си, а той сядаше до нея и навеждаше глава. Дали защото й домъчняваше за него, или бързо й минаваше — нали познаваше нрава на мъжа си, тя го прегръщаше, кротваше главата му на рамото си и захващаше тихо да му пее. За момчето, когато било овчарче и овцете пасяло, за овчаря, дето спасил любимата си, за княгиня Тамара и така нататък… После се увличаше по стари руски революционни песни от 1905 година, за да завърши всеки път с елегичния «Вечерен звън».
Тук авторът отваря скоба и се пита дали кюмюрджийката с чифтето Ивана не е пяла някога си любими песни на сина си Иван така, както бившата партизанка Виолета е пяла своите песни на Ивановия син Юлиян?
Имало и други устойчиви неща в света, които впечатлявали ранното юношество на нашия герой. Звездите например. За да възмъжее по-бързо и за да възпита у себе си чувство за самостоятелност, Иван изпращал лятно време Юлияна в кошарата на вуйчо му Първан, който по него време пасял една част от кооперативните овце. Кошарата се намирала на една поляна в подстъпите на планината — пред нея се ширели ливади, зад гърба й тъмнеели гъсти букови гори. През топлите летни нощи бай Първан спял под открито небе, до ъгъла с овцете, като постилал до себе си и един козяк за Юлиян. Момчето, привикнало с градската уредба на бащината си къща, заспивало мъчно, бодял го козякът, смущавали го въздишките на гората, сепвал го внезапният лай на двата вълкодава, а песента на щурците го карала да се заглежда унесено в звездния рояк над главата си и да се чуди на постоянството, с което всяка звезда вървяла по своя си път. Никоя не се пречкала пред друга и не пресичала пътя й. Веднъж беше чул един горноряховчанин от долната махала да казва на баща му със сгърчен от злоба глас: «Ти и твоите хора застанахте на пътя ми!» Горе такива работи не ставаха, там царуваше ред. «Като премина в по-горните класове, ще науча как звездите поддържат своя ред — мислеше Юлиян. — Нали в по-горните класове учат за небето и звездите.» Беше се разприказвал веднъж с баща си за астрономическите си наблюдения и баща му го беше прекъснал: «Не бързай, в гимназията ще учиш за звездите и за небесните закони! Всичко дохожда по реда си!»
След като завърши горноряховското седмокласно школо, Юлиян продължи учението си в н-ската смесена гимназия. Напусна Горно Ряхово потиснат, бяха свалили баща му от председателството, майка му плачеше често, някои момчета, синове на засегнати, заможни някога семейства, злорадстваха пред очите му, подиграваха му се и се заканваха. «И при новия председател няма да цъфнете! — отвръщаше им презрително Юлиян. — Вие сте кулашки изтърсаци!» Той беше на 14 години и разбираше вече от политика. Но вътрешно се чувствуваше уязвен, болеше го за баща му. Правдата му, в която винаги беше свято вярвал, сега виждаше някои да замерят с камък.
Юлиян беше настанен в дома на един стар приятел на баща му, Трифон Василчов. По онова време Трифон Василчов завеждаше отдела за агитация и пропаганда при градския комитет на партията. Василчови имаха дъщеря, Калинка, две години по-малка от Юлиян, суха, с остри рамене, плоска, но с черни, горящи с гранатови пламъци очи.
Даскал Иван, бившият председател на горноряховското кооперативно стопанство, абонира сина си в скромна, но чиста гостилница, откри му сметка в централната градска книжарница да си купува книги, и си отиде, без много излияния и нежности. Мъжки го потупа по рамото и му стисна ръка. Едничкият съвет, колкото да каже нещо, беше: да учи добре и да живее по съвест. Същото пожелание беше изрекъл някога, преди 30 години, и разпопеният поп Евтим, когато остави сина си на учение в Н. Какво ли не се повтаря в чудния кръговрат на живота!
А Юлиян като че ли наистина вървеше по стъпките на баща си. Не беше мълчаливец, но не обичаше празните приказки, без да бъде необщителен, той отбягваше компаниите, където си правеха смях за щяло и нещяло. Учеше се отлично, но от всички предмети най обичаше математиката. Още в ония години беше по характер строг. Не понасяше мекушавите и слабодушните. Беше неотстъпчив, язвително-критичен понякога, амбициозен, затова беше мъчно да се дружи с него, обстоятелство, което не го огорчаваше особено.
Обичаше да се усамотява сред природата, да слуша музика, да се заглежда подир хубави момичета. Като отбелязваме слабостите му — самотни разходки, хубави момичета, музика, трябва веднага да отбележим три неща, иначе представата за него няма да бъде точна. Първо: повече харесваше сериозната музика, по му допадаха виенските валсове. Второ: празничен ден не излизаше сред природата, «масовият» туризъм му пречеше да се наслаждава на хубостта й, разпиляваше мислите му; не понасяше панаирджийските неделни разходки. Трето: заглеждаше — винаги дискретно! хубавите момичета, но не тичаше след тях, а чакаше те да се затичат подир него.
Като всички и той плащаше данък на слабостите си. За да слуша музика, налагаше му се да ходи нагости (Калинка и приятелките й бясно обичаха естрадата), а ходенето на гости разстройваше плановете му, откъсваше го от работа. За да не му пречи навалицата, най му беше приятно да се разхожда в лошо време. Понеже не тичаше подир момичетата, изработи си «стационарна» стратегия — да ги впечатлява с престижа си: с публикации в математическото списание, с изказвания по кръжоците, с остроумието си — когато попадаше в среда, ощастливена от присъствието на някоя хубавица.
«Блажени младежки времена!» — щеше да въздъхне носталгично авторът, ако не беше толкова твърдо обещал да си мълчи, за да не повлияе по някакъв начин върху мнението на читателя.
Каквито и слабости да имаше Юлиян, те не пречеха на постоянната му и силно изострена амбиция да напредва в математическите науки, непременно и в най-скоро време да изостави далече зад себе си най-първите, да се отличи с постижения, каквито нито един ученик от н-ската гимназия не беше завоювал преди него.
Откъде се бяха появили у Юлияна тия математически и физико-астрономически амбиции? Бездруго те имаха корените си в родословието му по бащина линия. Стари учители, пенсионери, още си спомняха изключителното математическо дарование на баща му, сина на разпопения поп Евтим. А у самия поп Евтим, бъдещия възмогнал се дюкянджия, навярно логическото мислене е вървяло ръка за ръка с някакво необуздано и абстрактно мистическо въображение. Разбира се, времето беше изчистило мистиката от съзнанието на поп Евтимовия син, а у внука на поп Евтим наследеното Евтимово абстрактно въображение подпомагаше математическите му наклонности и подхранваше амбициите му да разкрива и да търси истината с фанатическа упоритост.