Чудакът
Шрифт:
С «роман» или без «роман», накрая все щях да спечеля нещо, пък и с празни ръце да останех, сприятеляването ми със семейството щеше неминуемо да се отрази на по-нататъшния ми възход в завода. Издигането ми за началник на възел бележеше само началото. Имах ли Щерев зад гърба си, щях да се изкачвам по стълбата на повишенията, без да се задъхвам — в съкратени срокове. За какво по-хубаво може да мечтае един млад инженер?
Но ползата от общуването ми със семейство Щереви не се изчерпваше само с кадровите ми интереси. По важност напредването ми в службата стоеше на първо място, разбира се, но нали човек има и интимен живот, за който също трябва да отделя съответния процент внимание и грижи. Като правех преглед на тази част от живота си, аз с удовлетворение забелязвах редица придобивки. Преди всичко искам да
Освен духовните придобивки от общуването си с Щереви аз извличах и придобивки от материален характер. Те не бяха кой знае какви, но нали капка по капка, като се събират, накрая правят вир! Е, да се приказва за вир в случая ще бъде преувеличено, но все пак беше нещо, дявол да го вземе! Аз бях ерген и преди да се сприятеля с Щереви, убивах времето си, като ходех на кино или на чаша водка в бара на грандхотела. Какво друго можех да правя? Да лежа в стаята си и да се обръщам от рамо на рамо, това ми дотягаше, защото не бива да се забравя, че тогава едва бях навършил 27 години! Но да ходя на кино всеки ден беше невъзможно, по онова време в Н работеше само един кинотеатър и филмите ги прожектираха цяла седмица. Ако в бара имаше сепаре, където да си пия водката сам — криво-ляво, щеше да се ядва някак, чашка водка не струва много. Но къде можеше да се скрие човек? Всичко беше изложено на показ, като на длан. Влезе някой инженер, колега от завода, забележи те и хоп — сяда на масата ти, без да те пита. «Ще ти правя компания — вика, — да не си сам!» Умрял съм за компанията му, но как да му кажа? «Затуй ще черпиш, вика, аз, казва, бадева не забавлявам!» И чука по масата, вика келнера. Мога ли да му тръсна открито туй, дето го мисля в себе си: «Махай се, говедо, не ми трябваш!» Ще те направи после за резил пред целия колектив от инженери и работници! Преглъщам, дори се усмихвам, а мръсникът добива кураж от пасивното ми поведение и си поръчва втора водка… Ха де?
И тъй — всяка вечер или през вечер. А туй са пари. Като зачестих да ходя у Щереви, тези пари оставаха в кесията ми, спестявах си ги.
По-рано много ми тежаха почивните дни, идвало ми е да рева от скука. Не бях тукашен, нямах роднини, у които да ходя, за да се отегчаваме взаимно. А с приятели не успях да се сдружа, защото нито играех карти, нито ходех на лов, нито бях пияч. Често се спасявах от скуката с един трик, който бях измислил сам. Отвеждах жигулката си в заводската работилница и там захващах да разглобявам машинариите й, да ги почиствам и отново да ги сглобявам. На обяд похапвах от яденето, дето си носех, почивах и пак започвах. Така минаваше времето… Но откакто станах свой човек у Щереви, нещата се промениха сякаш по магически начин. Празниците придобиваха празнично съдържание. Гощаваха ме сравнително добре, подремвах си с отворени очи, докато Щерев ми излагаше своите схващания за достойнството на човека, и с нетърпение очаквах мига, когато Мая ще ми покаже с поглед, че е готова да отговори на моите пламенни въжделения. За да ускоря този сладък миг, аз водех настъплението и по обиколен път, като ласкаех до умиление майчинските й чувства: носех малката Соня на гръб, играех с нея на Червената шапчица и подскачах из двора като кон…
С такива многостранни придобивки посрещнах лятото, готвейки се да бера златни плодове наесен, когато над нашия мирен и добър живот неочаквано се надвеси зловещата сянка на Юлиян.
Той ме сръфа още в деня на своята поява. След като заключи централния вход и всички други входове, за да накаже закъснелите — сурова и безцеремонна мярка, каквато бившият директор и насън не би се решил да прилага, — Юлиян, съпровождан от Никодимов, започна да обикаля цеховете с лице на ястреб, който се оглежда за плячка. Той беше облечен с велурено яке и кадифени панталони, носеше бяла риза с обърната яка. Лицето му имаше остри черти и се запомняше веднага с мрачната си хубост. Лично на мен това лице не ми хареса, едни неприятни предчувствия ме налегнаха, като се вглеждах в него.
Пристигнал-непристигнал в моя сектор на цеха, той хвърли бегъл поглед наоколо си и тутакси запита едного от работниците:
— Защо сте струпали толкова нагъсто всичките тия детайли?
Работникът ме погледна въпросително и повдигна рамене.
— Защо? — запита ме Юлиян.
Когато се здрависа с мен, очите му гледаха студено, но бяха ясносиви и погледът му беше открит. Сетне, като ме наблюдаваше втренчено, цветът им бързо потъмняваше и погледът им все повече заприличваше на една възправяща се насреща ми сива стена.
— Струпваме в края на смяната колкото се може повече детайли — рекох, — за да не чакаме сутрин да ги подвозват отвън. Печелим време, другарю директор, щурмуваме оперативната задача още с първите минути на смяната!
По устните му трепна някаква усмивка, стори ми се малко насмешлива. Той записа нещо в тефтерчето си с израз на коравосърдечен учител, който пише двойката ученика си, и с безстрастен глас ми нареди да се явя при него след половин час.
Никодимов наблюдаваше тази сцена отстрани, и както ми се стори, с доволно лице. Той беше сторонник на твърдия и безкомпромисен курс в усилията да се ликвидира закъснението по монтажа, но не намираше практическа поддръжка от бившия директор. Щерев искаше да съчетае твърдия и безкомпромисен курс с идеологическа просвета и затова го поддържаше само наполовина. Тъй или иначе, след като чух новия да ме вика в кабинета си, изпитах една слабост в коленете си, а в ушите ми като че ли запищяха отдалече дузина локомотивни свирки.
Докато отивах в дирекцията, срещнах на пътя си неколцина колеги, с които главният беше разговарял. Те изглеждаха повече озадачени, отколкото смутени, мънкаха и за разлика от друг път не изглеждаха словоохотливи. «Не им е още ясно с кого си имат работа!» — помислих си, макар че и в моята глава нямаше по отношение на главния никаква яснота.
В директорския кабинет заварих Никодимов и Щерев. Двамата седяха, а той се разхождаше напред-назад из стаята, захапал дълга папироса и тикнал ръце в джобовете на велуреното си сако.
— Ето ви и вас, другарю Спиров! — усмихна ми се той с неочаквано добра усмивка и с още по-неочакван жест ме покани да седна в коженото кресло, което се намираше отдясно на писалищната му маса.
— Моля ви се! — възпротивих се силно. — Как ще седна на това почетно място, когато: тия отговорни другари — кимнах към Щерев и Никодимов — седят на дъсчени столове!
— Не се безпокойте! — този път Юлиян се усмихна кисело. — Аз ви уверявам, че тези отговорни другари са доволни от местата си и че те не биха желали да ги разменят с това кресло. — Прав ли съм? — обърна се той към двамата. Те кимнаха с глави.
Щерев каза:
— Ние сме добре. Вие не се тревожете за нас.
— Защото — продължи Юлиян и очите му започнаха бавно да потъмняват — това кресло играе в момента ролята на прокрустово ложе. Знаете ли впрочем, какво означава думата «прокрустово»?
— Аз съм машинен инженер — рекох. — Не съм се занимавал с филологически науки.
— Древногръцкият разбойник Прокруст имал две: легла: късо и дълго. Когато взимал в плен нисък човек, той го настанявал на дългото легло и разтягал с чекрък тялото му, докато стъпалата му опирали таблата. Когато вземал в плен висок човек, настанявал го на късото легло и със секира режел от краката му толкова, колкото било необходимо. Подобно на прокрустовите легла е и моето кожено кресло. В него каня да седнат на делови разговор някои от моите първи сътрудници. Моля!
Гледах го втрещен. Беше ми едновременно и страшно, и обидно. Знаех ли го дали се шегува, или пък не е напълно с ума си?
Събрах сили и попитах:
— Мога ли да зная за какво сте ме повикали?
— Е, седнете де! — каза с досада Юлиян. — Нищо няма да ви стане, аз се пошегувах само. А вие май не разбирате от шеги!
— Има шеги и «шеги»! — рекох. Седнах смирено на проклетото му кресло.
— Трябва да се научите да търпите критика! — каза Юлиян. — А критиката е в известен смисъл, «прокрустово ложе». — Той смачка бавно остатъка от дългата си цигара в претъпканата с фасове пепелница, намръщи се за миг — от пепелницата ли, или защото не му харесах — между нас още в първия миг беше се възцарила някаква антипатия! — и продължи с равен глас, като отново тикна ръце във велуреното си яке и възобнови разходките си напред и назад: — Повиках ви от любопитство! Искам да зная, защо вършите такава глупост — преднамерено да задръствате работната си площадка с купища железарии?