Чудакът
Шрифт:
«С тоя човек няма да се разбирам!» — и едно усещане, че губя почва под краката си, започна да ме обхваща. «Още не сме се запознали като хората, и вече ме предупреждава отдалече със секири и макари, а сега нарича глупост мерките ми за икономия на време!»
— Още одеве ви казах, че струпвам детайли, за да икономисвам време! — рекох.
Той се изсмя: в очите ми, безцеремонно, като че ли имаше работа с някой най-обикновен работник!
— Тези ръководещи другари — кимна той към Щерев и Никодимов — се изказаха за вас много ласкаво, а вие продължавате да държите на една очевидна глупост! В края на смяната
Нищо не му обясних, защото усещането, че губя почва под краката си, правеше главата ми да се върти и стомахът ми да се надига към гърлото.
Вечерта отидох у Щереви. Тъй и тъй, казвам на Щерев, отчаял съм се, много лошо започна! Защо се залови за мене тоя човек?
А той, какъвто е великодушен и добър, тупа ме приятелски по рамото и ме утешава. Не е — казва — само до тебе, с мнозина започна, може да се каже — с всички. Никому не се размина. Не видя ли на събранието какви трески хвърчаха?
Бях на събранието, видях да хвърчат трески и настроението ми помръкна още повече: «Ако Юлиян се задържи, аз през плет няма да видя повишение!» — въздъхнах в себе си. Кошмарен човек!
Щерев имал чувството, че бил строг и малко зъл, но че си разбирал от работата. Само не могъл да си обясни жеста му с почерпката. Тридесет-четиридесет шишета водка със съответните мезета — а те бяха доста богати, защото съдържаха маслинки, чушчици, половинка яйце и резенче сирене, — това прави почти една директорска заплата. Но да оставим настрана разноските, казваше Щерев. Него го впечатлило друго, което било още по-необикновено. На събранието не се церемонил, дялкал трески от инженери и работници, джаста-праста право в очите! А на трапезата се развеселил, вдигал наздравица за тия, дето най-остро критикувал, и накрая се разпял, песни взел да пее! Какъв човек! И що за характер? — чудеше се Щерев.
— Кошмар! — рекох. И понеже за мен не вдигна наздравица на почерпката, допълних: — Опасен тип!
— Защо? — обади се Мая. Тя се обади за пръв път тази вечер, а лицето й, кой знае защо, пламна като божур.
— Как защо? — рекох. — От такъв може всичко да се очаква! Вземе те на око, понижи те в службата, а после те вика на почерпка и вдига наздравица за светлото ти бъдеще!
— Това е интересно! — каза замислено Мая.
— По-скоро е зловещо! — намръщих се аз.
— Боже мой! — каза Мая. — За вас всеки по-особен човек е «тип» и всяка по-особена постъпка е «зловеща»!
— Аз уважавам редовните хора и нормалните постъпки — рекох.
— А за мен е интересно всичко, което излиза извън рамките на трафаретното и банализираните представи! — каза Мая.
Погледнах Щерев. Той слушаше жена си с наведена глава.
— Вие сте си наумили да оригиналничите! — рекох. — Лошо време сте избрали. Днес ни е дошло до гуша от оригиналности.
— А на мен ми идва понякога до гуша от «редовности» — каза Мая и пак се изчерви.
— Мая — каза кротко Щерев, — ти заради нашия квартирант ли говориш така? Настройваш се на неговата вълна?
— Как ти дойде
— Какъв квартирант? — попитах аз.
— Не знаете ли? — каза Щерев. — Ние му дадохме под наем горната стая.
— На кого сте я дали? — не повярвах аз.
Мая побърза да отговори:
— На Юлиян Евтимов я дадохме. На новия директор.
«Всичко е свършено!» — помислих си и усетих да избива по челото ми студена пот. «Всичко е свършено!» — биеше кръвта ми по слепоочията, както камбана на погребение.
— Трябва да съберем до напролет пари за колата! — някак сконфузено се усмихна Щерев. — Нали имаме вноска за «Лада».
— Добре, добре! — кимнах с глава и слушах камбаните. И като ги слушах, една спасителна мисъл изведнъж ме осени: ами защо да не използувам Щереви, за да се сближа с Юлиян? Щом съм техен приятел, току-виж, че съм станал и негов! Хората така се сближават, като се събират и разговарят, като заедно ядат и пият. Приятелството не пада от небето.
— Браво! — плеснах се с длан по коляното си. Умно сте постъпили, като сте дали стаята под наем — рекох. — Защо да стои празна? А дето сте я предложили на новия директор, и това е умно! По-добре на един директор, на човек с връзки и авторитет, отколкото на някой кой и да е.
— Но вие нали не го одобрявате? — каза Мая.
— Какво да правя! — въздъхнах. — Ще го търпя заради моята малка приятелка Соня…
Започнах да ходя всеки ден у Щереви, като се надявах да срещна Юлиян. Той беше техен наемател вече. Но оставах с «пръст в устата» — Юлиян не се вестяваше.
Една вечер запитах Мая:
— Наемателят ви да не се е отметнал? Да не би да си е намерил друга квартира?
— О, не! — възкликна Мая. — Той не се е отметнал. Но използува хубавите летни вечери, за да наблюдава звездите. Той е физик, астроном, звездите са негова специалност, сега пише книга за тяхното възникване и развитие. — Тя помълча и все така — малко развълнувано, малко вдъхновено — допълни: — Знаете ли, че аз наблюдавах през неговия телескоп планетата Юпитер? Ах, да знаете колко царствена изглежда тази планета!
— Я виж! — рекох без особен възторг и на свой ред помълчах. — Телескоп, казвате. Чудно!.. Нима той има телескоп?
— Не особено голям, но все пак — телескоп! — каза тя.
— Я виж! — повторих като някакъв папагал думите си. — Планетата Юпитер сте наблюдавали?… Излиза, че вие сте ходили в неговата ергенска квартира, дето е в дачата на бай Сандо ханджията?
— Да — кимна Мая, — аз му ходих на гости преди няколко вечери. — В очите й лумнаха игриво-лукави огънчета. — Със Соня и моя мъж — допълни, като че ли след нарочна пауза тя.
Аз почувствувах тая нарочна пауза и душата ми се наля с негодувание и жалост.
— Наистина — рекох. — Когато човек заема висока длъжност, като Юлияновата, на гости му ходят и първенци, и красавици, и всякакъв елит. Тежко на низшите! Ние ходим на кино веднъж в седмицата и понякога се разхождаме вечер по главната улица! Какво да се прави — въздъхнах, — всеки се ражда с късмета си.
— Грях ви на душата! — погледна ме с укор Мая. — Как ви дохождат наум такива думи! — Тя помълча и повдигна рамене. — Това приказвате вие, дето през вечер сте у нас!