Чудакът
Шрифт:
— Както вие наредите! — рекох. — И нали онова любопитство ме глождеше отвътре, не се сдържах, попитах го: — А за стаята у Щереви ще заръчате ли нещо?
Той не ми отговори, само сухо ми кимна, и една бръчка се появи между веждите му.
— Аз наех онази стая под наем и понякога ще ходя там — рече ми той с безстрастен глас. — Затова ти ще вземеш платнената чанта с книги и ще я занесеш у Щереви, на втория етаж.
— Ще я занеса! — рекох. — А в себе си помислих: «Особняк! Предпочита дивото пред питомното. Иди го разбери!»
Вечерта Юлиян свика на събрание целия заводски колектив и говори много строго за закъсненията. «Никому няма да прощавам!» — предупреди той работниците и инженерите. А после на свои разноски почерпи с по чашка водка всички — като
Такъв човек, другарю, беше Юлиян.
Разказ на един директор
Щом са ви изпратили от отговорно място с препоръка, аз няма да ви върна, другарю редактор, ще се постарая да ви бъда полезен. Заповядайте, моля, седнете! Ще благоволите ли да изпиете едно кафенце? Не, не отказвайте! Кафето, с което аз черпя гостите си, е специално, марка «екстра калите», тоест — началническо. Има си хас при директора на отдел «Търговия» да се сервира кафе от марка «какво да е!»… Хе, хе! Седнете, моля, седнете, аз ей сегичка ще позвъня на секретарката, не се притеснявайте!
Та-а-ка, другарю! Всичко трябва да върви по реда си. Първо кафенцето, после разговора, а след туй бележчица, ако е нужна… пардон! Вие не сте за бележчица, но такава е думата… Та за реда отворих приказка. Редът е най-гениалното откритие на човешкия род, другарю. Аз го виждам например с лампази, с два ката сребърни еполети и с един як волски каиш в ръката си. Който греши стъпката — по врата! Та няма да има ред ли? О-хо, всяка жаба да си квака в гьола, и никому няма да дохожда наум да чупи на две началническата дума! Такъв трябва да е редът, другарю — с лампази, сребърни еполети и камшик… Знаете ли какво си мисля аз за реда, като изхождам от собствения си дългогодишен опит? Ще ви кажа. Докато ни поднесат кафенцето, аз ще ви изложа схващането си по този най-важен въпрос. И с две приказки. Първо: «Всяка жаба трябва да си знае гьола!» Второ: «Уважавайте началството, другари!» Прав ли съм? А-а-а, моля! Може да не съм от коляното на интелектуалците, но житейският, ми опит ме е научил на мъдрост. Аз ще ви кажа, другарю, че ако хубавият ни живот куца, където не трябва, то е само заради това, че разни хора не съблюдават тия две свети правила и си живеят тъй, както само на тях им е угодно. Какво имам предвид ли? Ще ви обясня с примери, другарю.
В грандхотела има банкетна зала с маса за 50 души. Крайно необходима зала, одобрявам! Дойде гост от високо равнище — къде ще го посрещнеш с хляб и сол, според народния обичай? В тази зала, разбира се! Свърши отчетно-изборна конференция — къде ще почетеш новоизбраното бюро, къде ще вдигнеш наздравица за предстоящите успехи? Пак там, в банкетната зала. Тъй че аз одобрявам наличието на тази зала. Тя е извикана на живот от една насъщна необходимост. До тази зала има друга една малка заличка, ама съвсем интимна — 5–6 маси всичко. Като сметнеш средно по 4 души на маса, тази зала събира всичко 20–30 души. Толкова прави каймакът на н-ското общество, със съпругите. Туй са първият секретар, кметът, началникът на гарнизона, директорите на заводите от републикански тип — ЗПЦМ и ЗПК — завод за промишлена керамика, значи. Към туй най-високо равнище следва да се причислят още двама-трима души и сметката приключва. Председателят на профкомитета, главният съдия и секретарят на градската дружба на БЗНС. Край. Никой смъртен не може да припари в тази камерна зала. Хората трябва на спокойствие да разсъждават за обществените и държавните дела. Но в грандхотела има една зала и за хора от по-първа ръка, но не от най-високо равнище. Туй са директорите на търговията и снабдяването, на кооперациите, на БНБ и прочие — хора, които непосредствено въртят деловия живот в град Н. Тази зала, другарю редактор, е оборудвана с десетина маси. Местата стигат, но теоретически. А на практика се получава един миш-маш, защото всеки, като бутне една десетачка на портиера, може да си намери място, и то по избор.
Аз, да речем, съм управител на квартална зарзаватчийница. Моркови, зеле, марули и прочие.
Бутам, значи, десетачката на портиера и тържествено влизам с мадамата си при отбраното общество. И тъй като никой не ме е учил на деликатност, аз си плюскам по природному, щипя си мадамата под масата и накрая заизвивам някое маане, колкото ми глас държи.
Ето какво значи, другарю редактор, жабата да не си знае гьола и нисшите служби да си затварят очите пред началническото разпореждане заради една пробутана десетачка!
Човек не може спокойно порция кебапчета да изяде с жена си в този салон за «отбрано общество» поради наплива на жабоци, дето са забравили гьола си.
Но ако оня с лампазите, двойните еполети и волския камшик гледаше работата си, таквиз прескачания на гьолове нямаше да се случват. Вие слушайте мене, другарю редактор, зная аз какво приказвам!
Най-после пристигна и кафенцето, другарю. Браво! Туй наричам аз кафе. Две филджанчета стигат, за да замирише кабинетът на най-истинско кафене, и то от супер класа! Веднага въздухът става друг.
Та за редът ми беше думата, другарю. Ако всяка жаба си знае гьола и хората уважават началството, в живота ще да има по всяко време най-изряден порядък.
Аз например знаете ли откъде съм започнал? От един щанд за тоалетни принадлежности! Сапуни, одеколони, дезодорани. Но съм спазвал безпрекословно двете свети правила, знаел съм си гьола, слушал съм началството и сами виждате докъде съм стигнал. Добър е господ, може да се изкача и по-нависоко!
Вие се досещате навярно, че аз говоря за тия неща не току-тъй, а с оглед на задачата, с която сте натоварени от уважаемото ви списание — да добиете представа за моралния облик на Юлиян Евтимов, бившия директор на ЗПЦМ.
Хареса ли ви кафето? Да ви е сладко, другарю, радвам се! Аз се радвам винаги, когато клиентелата е доволна. Мъчно ми е, че ще ви разочаровам, другарю, но няма как! Скърбя, повярвайте ми, че няма да чуеш от мен ласкави неща за особата на вашия ЮЛИЯН! Ако сте очаквали, че ще ви разхваля тоя човек, вие сте си направили погрешно сметката. Много съжалявам, но като отговорно лице и като човек със здрави принципи аз не мога да си кривя душата.
Знам, отлично ми е известно, че той е бил добър администратор. Бил е награждаван дори със Златен орден на труда. Това е чудесно, но доколкото разбирам, вие сте дошли при мен, за да чуете някоя и друга приказка не за администратора, а за човека. Така ли е? Е, щом е така, слушайте и си водете бележки. Наум ли, на тефтерче ли, както сте свикнали. Аз като ходя на заседание при първия секретар, записвам си в една дебела тетрадка с червена подвързия. Туй са документи за бъдещето, другарю. Пък и от уважение.
Юлиян беше неуравновесена личност, избиваше го на авантюризъм, имаше анархистични наклонности. Накратко, другарю, той не беше РЕДОВЕН човек. Редовният човек е еднакво чужд и на авантюризма, и на анархопроявите, и на всякакви други отклонения от общоприетите правила. Той почита писаните закони, но сваля шапка и на неписаните.
Ще ви посоча няколко примера и вие ще разберете за какво става дума. Още с пристигането си в Н той не се отбива за вечеря и нощуване в новия луксозен хотел «Република» — пет звезди, както се полага на отговорни дейци от неговия ранг, — а се завира в един старовремски хан от онова далечно време, когато например песента «Трендафилът мирише» е била най-модерен шлагер. Този хан се посещавал от преминали хора, от късогледи и окуцели ловци и от тутикванти мераклии на ракийка, дето опарва гърлото като сярна киселина. Слава богу, преди три години сринаха тази вехтория, понастоящем на нейно място се издига централният универмаг.