Чудакът
Шрифт:
— И къщичката, и лозето са на бай Сандо — рекох. И допълних: — стопанина на «Хан и нощувка».
— Ето, тук бих живял! — рече той и се усмихна и лицето му като че ли светна от тази усмивка. Тя съвсем не приличаше на онази негова опасна усмивчица, която още с появата си бързаше да се скрие в ъгълчетата на устата му. — Тук бих живял! — повтори той и невидимата вътрешна светлина, която беше огряла лицето му, започна бавно да гасне. Предишният Юлиян отново се връщаше в кожата си. Той въздъхна, поклати глава като човек, който се заплесва по непостижими за кесията му вещи, и натисна почти сърдито педала за газта.
Не зная кое го обиди и какво го разсърди, но влезе в хотела намусен и разгледа с убийствено пренебрежителен
Намирахме се в кабинета на апартамента, съпровождаше ни лично управителят на хотела. Юлиян разтвори завесата на прозорците и погледна навън.
— Много е удобно! — каза управителят. — Точно отсреща се намира пиацата, откъдето заран тръгват автобусите за завода и за окръжния град. Виждате ли отдясно на пиацата едно изровено от булдозери място — там ще се ширнат след две години н-ските хали: покрит пазар за месо, зеленчуци и риба. Хотел «Република» се намира в най-живописната и оживена част на града! — заключи управителят и доволно потри ръце, като че ли хотелът беше негов и той прибираше в кесията си паричките на н-ските гости.
— Хм, да! — кимна Юлиян и една дълбока бръчка събра веждите му в почти права линия над очите. — Ще мирише приятно на риба, а заран, когато зареждат магазините, ще се вдига обичайната за такива пазарища ободряваща шумотевица. Защо ще ми е нужен будилник например? Да съм търсил подобно удобство, нямаше да го намеря!
Той изведнъж замлъкна и започна да се вслушва в едни приглушени звуци от музикални инструменти, които сякаш извираха от пода, изпод самите ни крака.
— Чувате ли? — усмихна се управителят. — Товае джазът на хотела, един първокласен естраден оркестър. Тук сме на втория етаж, но все пак ясно се чуват ударните инструменти и саксофонът. Ще си имате едно постоянно развлечение — обърна се той към Юлиян. — Заран оркестърът репетира, а вечер свири за публиката от осем часа. Бившият директор беше много доволен от това стечение на обстоятелствата. «Сутрин — казваше той — тази музика ме настройва, а вечер ме отморява!» Когато си довеждаше някаква компанийка и не искаше да се появява пред лицето на обществеността, той провождаше една дваесетодевка на диригента и го помолваше да увеличи мъничко децибелите на оркестъра. Тогава музиката се чуваше тук много ясно и хората си танцуваха и се веселяха, необезпокоявани от чужди погледи.
— Мечта! — възкликна Юлиян и погледна управителя с такива потъмнели очи, че сиромашкият се смути мъничко. — А разправят, слушал съм, че има наредба, която забранявала на оркестрите да надскачат тавана от 75 децибела! Вие чували ли сте за такава наредба?
Управителят снизходително повдигна заоблените си като дини рамене. В тази част от телосложението ние двамата много си приличахме. Каквото и да се приказва, длъжността слага отпечатък върху фигурата на човека. Забелязал съм например, че домакините и управителите много си приличат по фигура. Та управителят на хотела клас «супер-лукс» повдигна снизходително рамене. Той някакви си децибели ли трябваше да съблюдава, или вкуса на клиентите си!
— Не помня някой да е протестирал за тия уж допълнителни децибели! — рече той. — Никой не ми е правил бележка!
— Нито ви е обвинявал, че сте позволявали да се върши рушветчилък пред очите ви, нали?
— Какъв рушветчилък? — не можа да се осъзнае нашият човек в момента. — Аз от никого не съм вземал подкупи, моля ви се!
— Е, не се съмнявам! — каза Юлиян. — Само сте
— Разбира се, че са дреболии! — помъчи се да скрие смущението си управителят, но за всеки случай направи една ловка маневра: — Ако наемете апартамента, ние ще направим всичко, което зависи от нас, за да се чувствувате удобно във всяко отношение! — каза угоднически той.
— Не се съмнявам! — отвърна Юлиян и по устните му се появи онази опасна усмивчица, след която обикновено следваше нещо като гръм от ясно небе. Той помълча някое време, докато усмивката му се скрие в ъгълчетата на устата му, и запита със затворнически израз на лицето си: — А дамска компанийка например ще ми намирате ли от време на време? Защото работата ми е толкова, че къде ще имам възможност да си търся сам… Нали разбирате?
— Разбирам ви, само че с подобен род услуги други се занимават, а не аз… Но ще ви се обадят, не се безпокойте, гарантирам ви! Сега в Н има голям избор на дами. Нали ви казах, че тук ще се чувствувате най-удобно!
— Значи, мога да разчитам? — запита го Юлиян.
— Вашият предшественик за нищо не ми се е оплаквал! — каза управителят и леко разпери ръце. — Във всичко е бил обслужван най-първокласно. Чест е за нашия хотел да имаме такива наематели като вас!
— Благодаря! — поклони му се любезно Юлиян. — Апартаментът няма да наема, но вашата услужливост ми направи силно впечатление и аз ще ви препоръчам, където трябва! — Той поклати глава, усмихна се на някаква своя мисъл и добави; — Няма да забравя, бъдете спокоен!
И той, другарю, изпълни думата си: така го «препоръча» по-сетне пред градския комитет на партията, че оня беше принуден да се изсели чак в окръжния град…
И си мисля, другарю, защо му трябваше на нашия да се заяжда? Човекът иска да му угоди, да направи пребиваването му по-приятно, а той — през краката! Да беше бръкнал в кесията му — разбирам. А то? Но не е моя работа да го съдя. От него не съм видял лошо. Напротив.
После Юлиян свърна край старата чаршия и излезе точно срещу «Хан и нощувка» на бай Сандо. Прочутият ханджия, разбрал вече кой му беше нощувал нощеска, посрещна моя човек с голяма почит. Макар слънцето да напичаше здраво, облече едно гайтанлия сетре, препаса кръста си с чиста кожена престилка и сложи калпак на главата си, за да го снеме тутакси, когато важният човек прекрачи прага на стародавната му странноприемница.
Юлиян се трогна, поръча за мен и за стопанина по половин ока червено вино, а за себе си само сода, понеже караше кола. Бай Сандо се натъжи от въздържанието му, но Юлиян го потупа по рамото му и му рече:
— Не тъгувай, приятелю! Аз ще ти бъда редовен клиент и ще ти водя на почерпка все отбрани хора!
Тия думи Юлиян ги каза от сърце, но те не утешиха много побелелия ханджия, защото той най-добре си знаеше, че срещу умирачката няма цер. Каквото от живота е тръгнало да си отива — отива си, и никакви благи думи не могат да го върнат назад. Такъв беше законът. Бащата на бай Сандо, дядо Танас, бил навремето си прочут бояджия и сапунджия. Когато тия занаяти западнали, той отворил кръчма — и фурна курдисал до нея със симитчийница. Тия три заведения добре си помагали едно на друго, та когато дядо Танас склопил очи, капиталецът за бъдещия «хан-нощувка» бил вече събран. Но времената тогава били сгодни за събиране на капиталец, а не толкова, дето кръчмата помагала на фурната, а фурната — на симитчийницата. Н-чани търгували с вино, градчето било околийски център и всички пътища за близкия свят минавали през него, през кръчмите му и адвокатските му кантори. Самото време налагало да има хан и на чаршията, бай Сандо чул и разбрал гласа му и със събраните от дядо Танас парици отворил този «хан-нощувка».