Чудакът

Гуляшки Андрей

Запомнил съм някои негови мисли: «Ние сме като войници на поход! — рече той. — Всеки трябва да знае, че в походни условия несгодата е всекидневна гостенка на войника!.. Несгоди ще има — рече той, — докато завода ни не стъпи здраво на краката си.» «А кога ще стъпи здраво на краката си?» — запита някой. «Когато започнем да изпълняваме редовно плановете си и марката на нашия цветен прокат стане световноизвестна! — каза Юлиян. — Тогава ще имаме и жп варианта до гарата, и свои общежития в града, и свой превоз до цеховете на завода. Тогава ще сме като войници, които са изпълнили боевата си задача и вече не са принудени да зимуват на стан. Ще живеем доволно. А сега ще я караме като на поход. Кога добре, кога лошо, както се случи. Който не е годен за такъв живот — да си върви. Лек му път!»

Какво беше особеното

в тази реч, другарю? Ще ви кажа! Аз отдавна скитам по строежите, но в ЗПЦМ заседнах, защото ми дадоха по-отговорна работа. Знам, че на Юлиян дължа началническата си служба, нали той ме препоръча на сегашния директор. Нямам значи основание да си го спомням с лошо. И все пак, като имам предвид ръководителите, при които съм работил през последните десетина години, трябва да ви кажа, че според мен в някои неща той беше отишъл по-напред от тях, а в други беше изостанал назад. Той работеше с електронноизчислителни машини, с електронна техника, проверяваше технологическите възли, а подценяваше такива редови неща, като домакински отдел, снабдяването, битовите удобства! Кой директор в наше време говори например за «походи»? Лагеруването и походният порядък са едни минали работи, привични за някогашното време, пионерското време в строителството. Ами да! Кой ще се реши в днешно време да сваля контейнери от по няколко тона с шейни? Вместо да бие телеграми до София, да му изпратят снегорини и влекачи, Юлиян Евтимов прави трасе през еднометров сняг!

Е, хубаво, да речем, че с някои свои постъпки той прилича на изостанал от времето си ръководител. Аз, че му дължа благодарност, също ще кажа: «Изостанал!» «Но как? — ще възнегодува някой. — Как тъй го наричате вие „изостанал“? Когато ТОЙ, а не друг изтегли от изоставане заводските работи! Може ли с изостанали средства да се излиза от изоставане?» Така ще възнегодува някой и аз ще свия тутакси опашка. И вие ще свиете опашка, другарю, ако мислите като мен! Тъй ами. Задето навакса изоставането по монтажа и изпревари пусковия срок, Юлиян Евтимов беше награден от държавното ръководство с Орден на труда — златен!

Ето какъв възел се получава! Ха го развържи, де?

Сега ще ви разкажа за първия ден от нашето запознанство. Един преди обед заместникът Щерев ми се обади по телефона: «Ела бързо в дирекцията — да те представя на новия директор. Ще трябва да се потрудиш по настаняването му!» «Добре — рекох, — ще се потрудя, нали затова съм домакин!» По стълбите за дирекцията срещам шофьора Наско.

— Видя ли новия директор? — питам го. — Как изглежда?

— Тъмна Индия! — вдига Наско рамене. — За една думичка, дето се изпуснах по пътя, наказа ме с преместване в гаража и ме нареди да ходя седем километра пеша до града!

— Не думай! — изтръпнах. — Такъв ли е страшен?

— Не знам! — вдига Наско рамене. — После ме черпи коняк да се сгрея, а тази заран смекчи наказанието ми със строго мъмрене.

Пред чакалнята едва не се сблъсках с председателя на профкомитета. Изпотен, зачервен, като излязъл от баня, с вид на недоумяващ за нещо си човек.

— Да не би новият да е натиснал силно педала? — питам го на шега.

— Знам ли! — повдига и той рамене като Наско. Отвежда ме встрани до един прозорец и ми говори с половин глас: — Дойде тази заран преди осем и точно в осем нула нула заповяда да се затвори портала. «Запиши всички, които са закъснели! — рече ми той. — Работници, майстори, инженери — до един! И приготви заповед в смисъл, че се наказват с мъмрене и предупреждение. И сложи обяви по всичките по-важни места из района на завода — че докато продължава изоставането с монтажа, закъсненията ще бъдат наказвани по най-строгите параграфи на трудовия кодекс!»

— Гледай го ти! — помъчих се да се усмихна, но веднага почувствувах, че не ми е до смях. — Строг значи. Наказва.

— Там е работата, че на външност не изглежда строг! — клати глава нашият председател. И въздиша: — Не можеш го лесно разбра — дава заповеди за наказание, а се усмихва, сякаш раздава подаръци!

— Такива са най-опасни! — казвам. И понеже съм събрал много опит, защото всякакви чешити съм срещал по обектите, заключавам: — С хора от тоя сорт трябва винаги да си нащрек!

Влязох в директорския кабинет. Щерев

седи в креслото, а новият стои изправен до отворения прозорец. Според мене по-правилно щеше да бъде новият да седи в креслото, а Щерев да стои до прозореца, но както и да е. По-късно научих, че двамата са на една възраст, но в оня момент ми се стори, че Юлиян е по-стар. Не че имаше нещо старческо в лицето или снагата му, среден на височина, но изправен и строен като атлет. По скулестото му лице едва-едва се очертаваха две леки бръчки около устата, а самата му уста беше като нарисувана — едни чувствени устни, по които жените си падат, както се изразяват днес по-младите, едно високо чело — педя и половина, баскетболно игрище, а очите му — два гълъба, ха да размахат криле и да полетят! Косите му — кестеняви, но поизрусени като че ли, меки и светкащи на слънцето, напомнят свилата на узрял кукуруз. Такъв беше на вид Юлиян: хубавец-умник, а не хубавец-лъскач! Да, и въпреки напетия си вид изглеждаше по-възрастен от Щерев. Макар че Щерев, запомнете това добре, другарю, макар че Щерев имаше брада — педя дълга и да беше много гърбав в раменете. Спрямо ТОЯ Щерев Юлиян изглеждаше по-стар! Чудна работа, ви казвам, другарю… Млад мъж си беше на вид, а до когото и да застанеше от връстниците си — изпитваше едно първоначално чувство, че е по-възрастен. Главният инженер Никола Никодимов беше по него време петдесетгодишен, но когато ги видях за първи път заедно, Юлиян ми се стори на възраст по-зрял. Разбира се, той беше младеж в сравнение с Никодимов — и по фигура, на лице, и на години — къде са неговите 36, къде са Никодимовите 50! Но нали ви казвам — до когото и да застанеше, той изглеждаше на пръв поглед по-голям. После тази лъжлива представа изчезваше, но нали човек запомня онова, дето го впечатлява най-напред!

Когато влязох в кабинета, той пристъпи крачка напред и ми подаде ръка. Не беше работническа десницата му, но се здрависваше яко, по мъжки, излъчваше повече вътрешна сила, отколкото външна, и в никакъв случай не приличаше на ръка, дето се колебае. Изглежда да съм имал малко смутен вид, защото той ми се усмихна приветливо, посочи ми един стол да седна.

— Какво кафе ще вземеш, бай Стояне, а ла турка или обикновено? — запита ме той с един такъв свойски тон, сякаш от деца още бяхме играли с него на жмичка и прескочикобила.

— Обикновено! — смотолевих аз.

Той натисна звънеца и от съседната стая се появи секретарката Павлина, младоженката. Ако лицето на току-що срещнатия от мене профпредседател издаваше човек, излязъл от гореща баня, по лицето на Павлина бяха останали следи от преживян лют вътрешен студ. Бледина покриваше бузите й, погледът й не се задържаше на място, а бягаше страхливо от предмет на предмет, и една изцъкленост имаше в него, сякаш, бедничката, беше прекарала например час или два в хладилното мазе на заводската кухня. «Как ли я е рендосвал новият!» — мина ми през ум и от тоя момент насетне душата ми се дръпна от тогова и се приближи отново към милостта му чак когато ме разхвали, преди да си замине. На мене лично нищо лошо не беше направил, а това, дето не искаше да обособи самостоятелен домакински отдел — беше брънка от общата му политика към администрацията, а не отношение към моята особа, така че нямаше причини да го гледам с лошо око. Но от оня ден, откакто видях секретарката Павлина, младоженката, като попарена от студ, между мене и него сякаш се изпречи стена.

Не знам какво са ви казвали и какво ще ви кажат за него другите хора. Навярно ще чуете най-различни неща, защото той беше — не знам как да го кажа — особен човек.

И така, да се върнем към случая, за който започнах да ви разказвам.

— Моля да поръчате кафе и чашка коняк за другаря Стоян Стаменков! — рече той на Павлина и най-безцеремонно я изгледа от главата до краката.

И тогава по устните му се плъзна една съчувствена усмивчица, но тя изгасна, другарю, още в същия миг. Както мигновено беше се появила, така мигновено се стопи. И нещо потресаващо забелязах, другарю. Тази съчувствена усмивчица не само не проясни погледа му, но направи очите му да потъмнеят и за някое време една завеса като че ли се спусна между него и нас. Той просто ни забрави! Замисли се над някаква своя си работа навярно и нас престана да ни има на тоя свят! Такъв удивителен екземпляр беше тоя човек!