Чудакът
Шрифт:
По-сетне, другарю, аз имах възможност да наблюдавам още много пъти тая му склонност да се замисля, да потъва в себе си, да забравя за някое и друго мигновение хората, които го заобикалят. Той обядваше в общата столова и на масата му сядаха обикновено главният инженер Никодимов и помощникът Щерев. Преди той да дойде в завода, тия двамата си обядваха в града — Щерев вкъщи си, а Никодимов — в ресторанта на грандхотела. Но после от немай-къде, от неудобство пред шефа, взеха и те да се хранят в общата столова. Те сядаха на масата му, а тя беше насреща ми, и се случваше да виждам понякога как се появяваше тая негова мигновена усмивчица, и как забравяше за присъствието на уважаемите си сътрапезници. Но те не се сърдеха,
Така се случи и оная заран, когато Павлина си влезе в стаята, за да ми поръча кафе. Аз не бях свикнал с навика му да се затваря в себе си, още по-малко бях привикнал със странните му усмивки, които, както вече отбелязах, умираха в момента, когато се раждаха, затова ми стана много неловко и скришом погледнах към Щерев — дано от него да разбера що за екземпляр имах пред себе си. Но Щерев гледаше в краката си, навярно се чувствуваше като риба на сухо, той — извън нещата, които се отнасяха до службата — беше деликатен човек. За пръв път се сблъскваше със странностите на новия ни ръководител.
А ръководителят ни изведнъж се разсмя нервно на глас и разпери ръце. Ей богу, по гърба ми полазиха тръпки.
— Тази млада жена — рече той по адрес на Павлина — сигурно си мисли, че има насреща си вълк, възприел човешки образ. Трепери? А защо? Тя би следвало да вижда в мен агнец божий, а не вълк! И наистина, съдете сами — той се беше извърнал към Щерев и говореше на него. — Аз трябваше да я накажа най-малко с «последно предупреждение», а се смилих с едно «строго мъмрене»! От обективен съдия, какъвто съм длъжен да бъда, аз се превърнах на «агнец», не изпълних дълга си. И защо?
Сетне разбрах, другарю, в какво се състояла работата. Нали на 2 и 3 август Павлина турила ключа на канцеларията, за да прави сватба. Юлиян още с пристигането си в дирекцията й лепнал наказанието. Постъпката била извършена преди неговото идване и той е могъл да махне с ръка на тази минала работа. Но както виждате, не махнал с ръка. Дори напротив, аз ви разказах как пред Щерев и пред мен се вайкаше, задето се бил уж «смилил»! Дребно му се виждало наказанието! Такъв човек! Вместо «Добро утро» и «Честито» — «Строго мъмрене» и — целувай ръка, малката, задето ми е милостиво сърцето!
Ще попитате, навярно, за Щерев. Все пак той е помощник на главния и как тъй не се е намесил в защита на момичето. Ех, другарю! Всичко зависи от характера на човека! Щерев винаги си е бил един и същ: кротък, изпълнителен, работлив. С дребно самочувствие. Ако му кажат отгоре: «Щерев, приемаш ли да станеш директор на завода?» — той ще се дръпне назад като опарен, макар да познава заводските работи от игла до конец. Аз, че не съм никакъв инженер, тутакси ще кажа: «Приемам, разбира се, само ми издайте час по-скоро заповедта!» А той непременно ще се дръпне. Защото аз съм свикнал да си гледам сам работата и да си бъда сам началник, а той винаги е бил помощник и винаги е изпитвал нужда да има пред себе си един солиден гръб. Има хора, родени за началници, а други — родени за помощници. Той е от втората категория, другарю, от тия, дето живеят в сянката на по-силния. Подготвени са да управляват, но нямат смелост и самочувствие да застанат на кормилото. Ех, другарю, аз да имах половин дипломка на инженер, не завод, а комбинат щях да управлявам, като Кремиковския, амаха де!.. Въпреки че не е лошо и да си началник на домакински отдел. Такъв човек е Щерев. И загадка е наистина, дето няма амбиции за главен. Макар да е такъв малко неугледен в раменете, и брадата му да го прави на пророк Йеремия например, знаете ли колко омъжени женички въздишат по него и му
Нали ви казвам, другарю? Аз да бях на неговото положение, и да изглеждах на такъв Йеремия… Хе, хе!
А дали е женен, питате? И още как! Една хубавица е жена му, капка, бонбон, но да си го кажем помежду си, като мъже, може ли човек да се обрече все с една жена, па била тя и от шекер?
В туй отношение, другарю, за Щерев не циркулират приказки из района. Не се е чуло да е имал туй-онуй с някоя дамичка.
По този въпрос и за Юлияна не знам много нещо. Е, тук-там шушнат с половин уста за някаква уж негова историйка с жената на Щерев, но аз лично не съм сведущ по този въпрос. Макар и особняк по характер, Юлиян беше опасен мъж. Може пък и да е имало историйка, но и тя ще да е била юлияновска, не като хората. Той се отнесе с мен добре, накрая и не е редно от моя страна да дрънкам това или онова по негов адрес. Току-виж, че се завърнал някой ден пак в ЗПЦМ. Тогава?
Тогава, другарю, преди да съм сварил «добро утро» да му кажа, аз ще съм изхвърлен вече като тапа из района на завода, а той ще гледа съчувствено подире ми и тъжно ще пита помощника си: «Защо крещи този човек? Аз постъпих с него като агнец божий, дето не сложих главата му под парния чук. А той крещи. Защо?»
Сега ще ти разкажа, другарю, как същата тази сутрин ходихме с него в град Н, за да го настанявам на квартира.
Преди да тръгнем, Щерев смутено се прокашля и като се препъваше сякаш в думите си, рече на Юлиян: — Бившият директор живееше в хотел «Република». Този хотел е нов, модерен. Има всякакви удобства. Но ако не ви хареса, все пак… Хотелът си е хотел, тоест няма я оная атмосфера на интимност, нали, вие може да видите… Е, ние имаме една самостоятелна стая на втория етаж!
— Кои «вие»? — попита Юлиян.
— Аз и жена ми. Жена ми е н-чанка, преподава литература в местното училище. Тя наследи от родителите си една малка къщичка на два етажа с градинка. Вторият етаж, това е всъщност една голяма стая с балкон… В краен случай, казвам… Ако хотелът не ви хареса и не намерите нищо по-добро!
— Непременно ще видя вашата стая — усмихна се Юлиян и подхвърли: — Щом има балкон и гледа към градинка, непременно ще видя тази стая. Благодаря!
И му се поклони прелюбезно, сякаш той беше Щерев, а Щерев — Юлиян. Имаше той такъв обичай, другарю, да се кланя на подчинения си с прелюбезна усмивка, ласкаво, та човек се намираше изведнъж като в небрано лозе. След такъв поклон, другарю, човек се чувствува винаги малко гузен и някак си задължен.
Докарах му волгата, но той отпрати шофьора да си върви, не обичаше да го возят. Натоварихме куфарите му и потеглихме.
Пътят до Н се виеше тогава сред лозя и овощни градини. Тук-там се червенееше по някоя малка тухлена постройка. Сега тази местност е превърната във вилна зона. Лозарството отдавна западна, пришълци закупиха места и си построиха вили; и заводът има по средата на пътя една сграда на четири етажа. Дом за отдих и почивка. Но по Юлияново време всичко там беше все още лозя и кайсиеви градини.
Когато изкачихме хълма и излязохме на онова място, където пътят прави завой към Н, от лявата ни страна се ширна лозето на бай Сандо — собственикът на «Хан и нощувка», тоест бившият собственик, тогава беше управител на заведението. Откъм лицевата страна на лозето бай Сандо си беше построил изба, над която се кипреше малка белосана къщичка на един кат и половина. Тази къща беше заобиколена с овошки, така че половината й фасада не се виждаше, но през клоните надничаше верандата на мансардното етажче, покрита с керемидената стряха на покрива. Тази веранда ли му взе очите, овошките ли му направиха впечатление, или ширналото се лозе — той закова колата пред портичката на телената ограда и дълго се взира нататък.