Другата кралица
Шрифт:
Те оформят кръг около мен с наведените си факли, сякаш съм вещица, която може да бъде задържана само от огнен обръч. Някой казва, че идва лорд Талбот, граф Шрусбъри. Той бил на вечеря със сър Франсис Нолис и лорд Скроуп, и те му казали, че шотландската кралица е побягнала като крадец в нощта, но вече е заловена.
И следователно именно така ме вижда той за първи път, когато пристига тичешком, препъвайки се, със смръщено от тревога уморено лице. Той ме вижда да стоя сама, в черно наметало с отметната назад, разкриваща лицето ми качулка, така че всички да могат да ме познаят и да знаят, че не могат да сложат ръка върху мен. Една пребледняла миропомазана кралица по кръв. Една кралица във всяко отношение, показваща
Аз съм една кралица, хваната натясно.
Зимата на 1568 г., замъкът Болтън: Джордж
Заградили са я в обръч с факли, като вещица, която удържат с огън, готови да я качат на кладата. Когато се приближавам тичешком, дъхът ми излиза с усилие, а гърдите ме стягат, сърцето ми бумти от внезапната тревога; усещам неподвижността около нея, сякаш някаква магия е накарала всички тях да замръзнат. Сякаш тя наистина е вещица и дори само при вида й всички са се превърнали в камък. Ръката й държи качулката, отметната назад от лицето й, и виждам тъмните й коси, неравно подрязани и къси като на хлапак, белия овал на лицето й и тъмните й блестящи очи. Тя ме поглежда, без да се усмихва, и аз не мога да извърна поглед. Би трябвало да се поклоня, но не мога да го направя. Би трябвало да се представя, сега, при първата ни среща; но не мога да намеря думи. Би трябвало някой да бъде тук, за да ме представи, редно е да имам херолд, който да оповести титлите ми. Но се чувствам така, сякаш съм гол пред нея: тук сме само тя и аз, застанали като врагове един срещу друг през пламъците.
Взирам се в нея и попивам в съзнанието си всяка страна от външността й. Просто се взирам неспирно като ученик. Искам да й заговоря, да се представя като неин нов домакин, комуто е поверена грижата за сигурността й. Искам да изглеждам като изтънчен светски мъж пред тази космополитна принцеса. Но думите засядат на гърлото ми, не мога да намеря нито френски, нито английски. Би трябвало да я укоря за този безсмислен опит за бягство; но съм занемял, лишен от дар-слово, сякаш съм безсилен, сякаш съм ужасен от нея.
Пламтящите факли й придават ален ореол, сякаш е горяща светица, огнена светица в червено и златно: но серният мирис на дима е като воня от пъкъла. Тя прилича на създание от неземните селения, нито жена, нито момче, като горгона в своята студена сурова красота, като опасен ангел. Видът й, обкръжена от огнен обръч, странна и безмълвна, ме изпълва с безмълвен ужас, сякаш тя е някаква поличба, пламтяща комета, която предвещава смъртта или падението ми. Обзет съм от силен страх, макар да не знам защо, и стоя пред нея и не мога да кажа нищо, подобно на неубеден следовник, принуден да изпита преклонение чрез преживяния ужас; макар да не зная защо.
Зимата на 1568–1569 г., замъкът Тътбъри: Бес
Мери, тази най-непокорна сред кралиците, отлага възможно най-дълго. Някой й е казал, че замъкът Тътбъри не е подобаващо място за една кралица по кръв, и сега нейна светлост отказва да дойде тук и настоява да бъде изпратена в двора на добрата си братовчедка, където — тя знае това много добре — празнуват Дванайсетте Коледни дни с пиршества, танци и музика, а в сърцето на всичко това ще бъде кралица Елизабет, с леко сърце и леки крака, която ще се стрелка наоколо и ще се смее, защото сред шотландците, най-голямата заплаха за мира в нейната страна, се шири вътрешно разделение, а най-голямата й съперница за властта, другата кралица на Англия, тяхната кралица, е пленница без изгледи за освобождаване. Или почетна гостенка, както предполагам, че ще трябва да я наричам, докато се залавям да превърна Тътбъри в нещо повече от набързо подготвена тъмница.
Трябва да кажа, че Мери,
Синът ми Хенри, на служба в домакинството на Робърт Дъдли, ми пише, че Дъдли никога няма да допусне една женитба, която ще му отнеме мястото до Елизабет, и че ще се възпротиви на Сесил веднага щом този стар лисугер изкаже мнението си. Но аз съм за женитбата — която и да е женитба. Дай Боже тя да го приеме. Тя си позволи да закъснее повече, отколкото би се осмелила всяка жена: тя е на трийсет и пет години, опасно възрастна, за да даде живот на първо дете: но тя ще трябва да стисне зъби и да го направи. Тя трябва да ни дари със син, трябва да се сдобием с наследник за трона на Англия. Трябва да видим накъде сме поели.
Англия е делово начинание, имущество като всяко друго. Трябва да бъдем в състояние да планираме предварително. Трябва да знаем кой ще бъде наследникът и какво ще получи, трябва да предвидим какво ще направи с наследството си. Трябва да видим следващия си господар, да узнаем какви ще бъдат неговите планове. Трябва да знаем дали ще бъде лютеран или папист. Онези от нас, които живеят в преустроени абатства и се хранят от църковни сребърни съдове, са особено нетърпеливи да узнаят това. Моля те, Господи, този път тя да се спре на този кандидат, да се омъжи за него, и да ни даде нов, сигурен протестантски господар, за да процъфтява английското търговско начинание.
Трудно е да служиш на господарка като Елизабет, мисля си, докато нареждам на дърводелците да закърпят пролуките в дъските на пода. За мен и моя съпруг, негова светлост графа, това щеше да бъде първата Коледа в двора. Първата ни Коледа като новобрачни, първата Коледа, на която щях да бъда графиня в кралския двор, където щях да искря като снежинка и да си доставя огромна радост, като уредя някои стари сметки от висотата на новото си положение. Но вместо това кралицата позволи на моя съпруг графа да прекара само два дни с мен, а след това го изпрати обратно в замъка Болтън да доведе шотландската кралица, докато аз се залових за работа по тази развалина.
Колкото повече оправям тази полусрутена, разнебитена къща, толкова повече се срамувам от нея, макар че, Бог ми е свидетел, вината за това не е моя. Никога не бих допуснала моя къща да бъде толкова занемарена. Всичките ми имоти — повечето от които имам благодарение на доброто управление на втория си съпруг, Уилям Кавъндиш — бяха обновени и преустроени веднага щом се сдобихме с тях. Никога не купувахме нищо, без да го подобрим. Кавъндиш се гордееше с това, че беше съединил части от отделни парцели земя и заменяше една ферма за друга, докато създаде солиден имот, който след това аз управлявах с добра печалба. Той беше предпазлив човек с превъзходен търговски усет, беше по-възрастен, над четирийсетте, когато се ожени за мен, своята деветнайсетгодишна невяста.