Един наивник на средна възраст
Шрифт:
Жена ми поема поредния празен куфар, поставя го върху леглото на освободилото се място и отново се заема да дипли луксозните си парцали. Що се отнася до мене, аз се заемам да обмислям практическата страна на ситуацията, защото виждам, че нищо вече не може да се направи, и защото нямам навик да драматизирам и да преживявам.
— Билетът ти е у шофьора — казвам. — Доколкото разбрах, самолетът отлита в пет. За жалост, имам една среща, така че ще дойда направо на летището.
— Можеш и да не идваш.
— Ще дойда. И не толкова за
Тя не възразява.
— А понеже става дума за привидности, можеш ли да ми кажеш поне какъв предлог си използувала за заминаването си?
— „Мама е тежко болна.“
— И още нещо, тоя път не като привидност, а по същество: това заминаване временно ли е, или окончателно?
— Всичко зависи от тебе. Изобщо смятай, че брачното ти положение е също като служебното. Но специално тук, в София, аз повече не мисля да се връщам. Колегите ти са наистина крайно симпатични и съпругите им — още повече, само че нямам никакво намерение да търпя зад гърба си нито подигравките, нито съчувствията на тия крайно симпатични хора.
— Ти винаги си била твърде уязвима — промърморвам съчувствено. — Ти си наистина слаб човек, Елен, макар да смяташ, че аз съм слабият. Както и да е. Ще се видим на летището.
Готвя се да завия кръгом, когато тя наивно вдига глава от куфара:
— Кажи по-добре, наистина ли си го убил тоя черен генерал? И на колко възлизаше горе-долу сумата? Защото нали, мили, когато ти вършиш нещо, на дъното на историята винаги лежи някаква сума?
Всъщност, нямам никаква среща и се връщам в посолството, просто за да бъда малко по-далеч от съпругата си. И понеже в момента мрачната стая с гледката на саждивия калкан съвсем не ме привлича, решавам да се отбия в кабинета на Адамс.
— Току-що научих за семейната ви неприятност — казва той, още като ме вижда да влизам. — Искрено ви съчувствувам и се надявам, че всичко ще завърши благополучно.
Адамс очевидно има предвид мнимото заболяване на тъщата ми, освен ако е надушил нещо и за конфликта между мене и Елен. Последното обаче е слабо вероятно, така че считам за уместно да му благодаря за отзивчивостта. Подир което минавам на темата:
— Не знам разполагате ли с няколко минути, но аз, както знаете, съм в положението на дебютант и бих искал да се посъветвам по някои въпроси с опитен човек като вас.
— Разбира се, заповядайте — вдига се отзивчиво от стола Адамс. — Макар че, ако оставим настрана комплиментите, аз съм толкова опитен, колкото и вие сте дебютант.
Ние се разполагаме в двете кожени кресла при големия светъл прозорец с изглед към градината на посолството и тоя прозорец още веднъж ми напомня, че Адамс всъщност се шири в един чудесен кабинет, който по право е мой.
— Службата по печата има много общо с културната служба — казвам. — Затуй предполагам, че вашата практика може да бъде поучителна и за мене.
— Уви, нямам какво да ви предложа като практика — разперва ръце домакинът. — Но, ако искате, да пием по чаша бурбон…
Той се навежда към шкафчето-хладилник, инсталирано предвидливо до креслото, вади съответната бутилка и шише сода, после взема от рафта под масичката две чаши и налива.
— Обаче вие, ако се не лъжа, вече втора година сте тука — позволявам си да забележа.
— Предполагам, че и десета година да бях тука, опитът ми едва ли би бил по-богат — отвръща Адамс и отпива от чашата си.
Следвам примера му, като чакам продължението.
— Може да е унизително, и все пак трябва да призная, че цялата ни работа се свежда до следното: Франк, който знае или си въобразява, че знае български, преглежда заран вестниците, а сетне ми прави устен доклад, подир което аз правя доклад пред посланика, като всъщност преповтарям чутото от Франк. В резултат на тая оживена и плодоносна дейност в края на месеца посланикът изготвя своя писмен доклад, в който сумира това, което е чул от мене и което аз съм чул от Франк, и което е, разбира се, вече добре известно в нашето министерство, защото и там се получават български вестници.
— Все пак вие се срещате с хора…
— Да, с колеги от другите западни посолства, които обикновено са толкова осведомени, колкото и аз самият. От време на време наистина успявам да изкопча някоя политическа сплетня, просто за да се разнообрази докладът на посланика в края на месеца. И това е всичко.
— А контактите ви с местни хора?
— Почти нямам такива контакти. А доколкото ги имам, те са съвсем протоколни и напълно безполезни.
— Но това положение би трябвало да се измени! — произнасям с ентусиазма на истински дебютант.
— Чудесно, изменете го! — разсмива се Адамс.
— Нима не е възможно?
— Аз съм по природа оптимист. Следователно склонен съм да смятам, че е възможно. Обаче за да се изменят тия неща, би трябвало по-напред да се изменят някои други.
— Кои например?
Той ме поглежда, сякаш преценява доколко съм опасен. Сетне отпива от чашата си и едва тогава произнася:
— Всичко това е стара история, Томас. Така че не виждам какъв смисъл има да я предъвкваме наново.
— Разбирам ви — кимам примирено. — Аз съм съвсем нов човек тука и вие, естествено, имате основание да ме гледате с подозрение…
— Не съм казал, че ви гледам с подозрение. Просто не ми се навлиза в един безполезен разговор.
Той замълчава и аз също мълча, като бегло го наблюдавам. Тоя вид типове ми са добре известни. Хубавец, галеник на съдбата, човек, привикнал да прави добро впечатление. Той толкова умира да прави впечатление, че и сега, въпреки декларацията си и въпреки намерението си да бъде предпазлив, едва се сдържа да не блесне със становището си по въпроса.
Изглежда, че съм познал, защото, когато мълчанието става твърде дълго, Адамс ненадейно заговаря: