Един наивник на средна възраст

Райнов Богомил Николаев

— Всичко туй е почнало преди четвърт век и повече. Почнало е зле и после е продължило да върви зле, и ние не сме направили нищо, за да тръгне по-добре, така че безсмислено е сега да седим и да се питаме защо работите вървят зле. Още с идването си някога тук, ние почнахме да заплашваме с военна намеса. По-късно взехме да подтикваме местните си политически приятели към такива брутални актове, че накрая властта пристъпи към разгромяването им. След това минахме към похватите на подривните действия, а след серията неизбежни провали ограничихме усилията си в сферата на секретното разузнаване, което, разбира се, не можа да остане секретно и доведе до редица процеси. Да не говорим за някои други дреболии, като например финансираните от нас радиостанции, които и в настоящия момент продължават да отправят подстрекателствата и ругатните си.

Домакинът си налива още два пръста уиски, добавя два пръста сода и отпива, за да провери какво се е получило.

— И след всичко това ние умуваме с вас и се чудим защо тия хора, които ругаем и заплашваме, не желаят да дойдат на един приятелски обед или на чаша кафе, да си открият сърцата и любезно да ни сервират всички тези сведения, към които изпитваме професионален интерес.

— Фактите, разбира се, са на ваша страна — признавам, когато той отново замълчава.

Което не ми пречи да мисля, че тая тирада би могла да послужи за добра основа на един служебен доклад и да подкрепи солидно известни изводи: „Адамс изобщо смята, че цялата наша външна политика от войната насам представлява система от грешки. Същата категорично отрицателна оценка той дава и на сегашния ни политически курс.“

— И въпреки всичко — позволявам си да забележа гласно, — колкото и това да е неблагоприятно за официалната ни дейност, струва ми се, че все някой трябва да върши и тия задачи, които вие нарекохте секретно разузнаване.

— Естествено, че на вас така ще ви се струва — засмива се Адамс. — Обзалагам се дори, че всичко, което не е свързано с тия задачи, за вас е празна работа.

— Не съм казал подобно нещо.

— Можете спокойно да го кажете. Няма да се обидя, защото както сам чухте, собствените ми оценки не са много по-различни. И различието между нас възниква всъщност само по един пункт.

Той се навежда леко към мене, поглежда ме внимателно и произнася тихо:

— Уверен ли сте, че примерно вашите доклади, при цялата им секретност, имат по-голяма стойност от тия на посланика, извлечени от вестниците и от пет-шест постни разговора?

— Зависи от докладите — отвръщам уклончиво. — Някои може да не са особено интересни, но други могат да съдържат и твърде ценни сведения.

— Не споря — вдига ръка Адамс. — Обаче вие знаете по-добре от мен, че даже и тия относително ценни сведения всъщност нямат особена практическа стойност, а нерядко могат да бъдат получени и по съвсем редовен път.

Той се обляга назад в креслото си с някаква нотка на самодоволство и добавя:

— Не искам да ви засягам по професионална линия, драги, но в последните години нещата доста се измениха в много области на човешката дейност, включително и във вашата. Центровете за обработка на информацията сумират и систематизират целия този огромен поток от всичко напечатано, казано, подслушано, сиреч получено по редовен път. От друга страна, тъй нареченият електронен шпионаж посредством специални спътници открива, заснима и документира всички материални обекти, та дори и подземните. При наличността на тия две гигантски механизирани системи за информация какво остава за разузнавача от стария тип, оня, който се движи насам-натам, завързва връзки, слухти и разчита единствено на двете си ръце и на бедния си мозък?

— Остава немалко — опитвам се да го уверя. — Остава тъкмо туй, което нито спътниците, нито центровете за обработка на легалната информация могат да ви предложат.

— Вярно. Само че то е нещо, което и вие не сте в състояние да предложите. Защото се касае за възловите проекти, за най-големите замисли, които никъде не са документирани, които не получават материален израз и които, следователно, не могат да бъдат набрани и задигнати по простата причина, че се намират в главите на държавните ръководители.

— Съжденията ви не са лишени от известни аргументи — отвръщам сговорчиво. — И все пак повярвайте ми, че ще мине още доста време, преди разузнавачът от класически тип да бъде заплашен от безработица.

— Да, защото инерцията е велика сила — въздъхва Адамс. Сетне ме поглежда и добавя: — Във всеки случай ще ми бъде много неприятно, ако възприемете думите ми като израз на тая традиционна и глуха вражда, която съществува между нашите два института. Аз, както виждате, не смятам, че ние представляваме нещо повече от вас, и изобщо нямам никакви лични резерви към вас и считам просто, че и вие, и ние сме рожби на едно и също време, на това мръсно време, наречено „студена война“, и сме осъдени да работим при тия калпави условия, които не ние сме създали.

„Адамс има еднакво отрицателно отношение както към легалните форми на работа, така и към секретното разузнаване“ — формулирам аз машинално в ума си съответния извод за евентуалния служебен доклад. Сетне казвам:

— Нямам никакво намерение да тълкувам превратно думите ви и мисля, че добре ви разбирам. Не знам само каква е позитивната ви програма.

— Да, позитивните програми са най-трудните — засмива се домакинът. — А аз, знаете, съм от хората, дето се справят с трудностите, като ги заобикалят. И все пак, мисля, че ленивият ми мозък е родил и нещо позитивно. Но по тоя въпрос ще поговорим друг път. Тук поне време за приказки не липсва. — И сякаш отгатнал разочарованието ми от това прибързано приключване на дневния ред, Адамс допълва: — Позитивната програма не е трудно да се състави, ако проумеем простата мисъл, че трябва да установим някакъв модус вивенди, за да не се самоизтребим. А това може да стане единствено в случай, че се съобразяваме не само със своите интереси, но и с интересите на другата страна.

„Адамс е убеден привърженик на принципа на мирното съвместно съществуване от съветски тип“, формулирам аз на ума си.

— Изобщо, крайно време е да разберем, че когато се касае до живота на човечеството, не можем да рискуваме тоя живот в игра на покер. Впрочем, вие как сте в покера?

— Почти посредствен — признавам.

— Ваш плюс е, че поне го осъзнавате. Бенет също е посредствен, но не може да го разбере. Дори ако трябва да бъдем точни, не е и посредствен, а просто му липсва въображение.

— А какво правите тук вън от покера? Скучаете?

— Шшшт? — слага заговорнически пръст на устните си домакинът. — Аз съм младоженец, драги. А един младоженец няма право да скучае.

— Вие имате наистина очарователна жена.

— Вие също не сте онеправдан по тая линия. Госпожа Томас изглежда великолепно. Надявам се, че тя има по-голямо влечение към покера от вас…

— Познахте — усмихвам се.

— Тогава ще имаме възможност по-често да общуваме — усмихва се и Адамс. — Макар че това общуване може да ви струва малко скъпичко.