Един наивник на средна възраст

Райнов Богомил Николаев

— Трябва да слизам, визите ме чакат — забелязва помощникът ми.

— Слизайте. И не забравяйте: нужен ми е пълен отчет за всички пристигащи и заминаващи.

* * *

Нямам никакво намерение да се прибирам за обяд в къщи и да понасям инквизициите на Елен в продължение на два безкрайни часа. Когато е сърдита, тя винаги мълчи, но това мълчание има три различни степени в зависимост от степента на собственото ми провинение: почти мълчание, пълно мълчание и гробно мълчание. В първия случай тя ми отправя само късите битово необходими реплики. Във втория изобщо не говори, но все пак забелязва присъствието ми и е готова примерно да ми подаде чинията и да ми налее супа. В третия случай аз изобщо преставам да съществувам и тя минава край мене, без да ме вижда, и дори да се задавя или да почна да бера душа, тя няма да благоволи да ми предложи даже чаша вода.

От снощи сме в третата фаза. Затуй позвънявам на портиера и му нареждам да ми донесе в кабинета кафе и два сандвича.

— Ангажирах самолетното място на съпругата ви — уведомява ме той, когато малко по-късно внася скромния обед. — Шофьорът ще й занесе билета към три часа.

— Отлично — кимам, макар че новината ме е връхлетяла като тухла в тила.

— Какъв малшанс — отвръща със сервилно съчувствие боксьорът в оставка. — Едва пристигнала и отново да заминава. Но нещастието не пита, когато идва.

„Нещастието“… Значи, тя все пак е благоволила да съчини от приличие някакъв банален предлог — „мама е тежко болна“ или нещо от тоя род.

— Кажете на шофьора да ме чака отвън — съобщавам на портиера. — Налага се да изляза за малко.

Когато половин час по-късно надничам в спалнята на Елен, заварвам я, както съм и очаквал, в разгара на пътните приготовления. Стаята, която едва снощи бе поставена в ред, отново е в пълен безпорядък. Съдържанието на големия гардероб е пръснато по всички посоки — пеньоари, комбинезони, рокли, жилетки, обувки, Що се отнася до жена ми, тя с мраморно-безстрастната си физиономия се е навела над поставения на леглото куфар, заета да сдипля поредната партида парцали.

— Ти пак нареждаш… — забелязвам наивно, макар смисълът на ситуацията да е очевиден.

— Нареждам си багажа.

„Значи, говори ми. Значи, няма намерение да ме наказва повече с гробно мълчание“ — минава ми през ума. Това е по-лошо от всичко. Престане ли другият човек да те измъчва, ясно е, че наистина е решил да те напусне.

— Не разбирам… — произнасям озадачено.

— „Човекът, който нищо не разбира“… Коронната ти роля… — Тя вдига глава от куфара. — Само че този път ще ми позволиш да скъся пиесата: аз заминавам, мили. Може би — за дълго, а може би и завинаги.

— Както щеш… Макар че, ако позволиш и аз да кажа нещо, възпитаните хора правят тия работи малко по-иначе.

Като всеки невъзпитан човек жена ми е твърде чувствителна на темата възпитание.

— Ти не можеш да знаеш какво правят възпитаните хора, защото никога не си принадлежал към тях — връща ми го Елен, но без сянка от обичайното спортно увлечение, с което в други случаи си разменяме обидите. — Виж, ако ставаше дума за лъжците и мошениците, тогава вероятно бих се допитала до тебе.

— Не се притеснявай в изразите — казвам. — Аз съм свикнал. Но не смяташ ли все пак, че ми дължиш поне едно обяснение?

— Ти ми дължиш обяснение, не аз! — възразява Елен. — Само че аз ти прощавам дълга и заминавам. И причината е толкова очевидна, че дори и ти си в състояние да я разбереш. Защото, както знаеш, ти донесох една солидна и съвсем реална зестра срещу една хипотетична и не особено блестяща кариера. А сега се оказва, че перспективите ти за кариера окончателно са отишли по дявола.

— Фантазираш, скъпа…

— И това не е всичко — продължава спокойно жена ми. — По-лошото е, че ти и тоя път се опита да ме излъжеш, така че трябваше да научавам истината от чужди хора…

— Ако имаш предвид оня глупак, съветника…

— Нямам предвид само него.

— Значи, имала си малка дружеска беседа със съпругата на Адамс…

— Източника ще можеш после да го издириш. Надявам се, че ще разполагаш с достатъчно свободно време за това, когато останеш ерген.

— Пет пари не давам за източника. Това посолство, като всяко друго, разбира се, гъмжи от сплетни. Обаче не предполагах, че ще бъдеш дотам наивна…

— Всъщност тъкмо това си предполагал.

— Но чакай, изслушай ме! Аз наистина премълчах служебните си неприятности, за да не те отегчавам…

— Ти не само премълча, а излъга. Ти ми внушаваше, че те пращат тук по важна задача, а те са те пратили на заточение, за да изкупиш греховете си, освен ако пращането ти не е преходна мярка преди пълното изхвърляне.

— Истината е, че…

— Моля те, престани! — спира ме тя, като властно вдига ръка. — Истината е нещо, което никога няма да го чуя от тебе, затова нямам никакво намерение да те слушам. Нито да се мъкна повече подире ти.

Тя снема с рязък жест капака на куфара, сякаш за да подчертае силата на решението си, и добавя:

— Много жалко наистина, но аз съм се родила без научни интереси и нямам никаква амбиция да изследвам все още останалите тук-там затънтени кътчета на планетата — Андите, Африка, Балканите, а утре може би и Южния полюс, ако някому хрумне мисълта да открие там посолство. Защото такава ще бъде твоята участ, ако изобщо останеш в системата.

— Мерси — кимам. — За щастие, мнението на шефа ми е малко по-друго. И това, което вече споделих с тебе, е самата истина: „Ще поработиш, казва, в София, а после ще те преместим в Рим или Париж.“

— Когато те преместят в Париж, телеграфирай ми да дойда. Ако все още съм на разположение — отвръща спокойно Елен и понечва да свали куфара от леглото.

Помагам й в тая операция и тя не възразява, но кавалерството ми едва ли е в състояние да я стопли и с тоя си вид на айсберг тя е наистина само за Южния полюс и ако питат мен, аз наистина бих я пратил на Южния полюс или нейде другаде по дяволите, и ако в тоя момент ме е яд за нещо, то е само за това, че тя ме праща по дяволите, а не аз нея.