Гай-джин

Клавел Джеймс

Двама мъже лежаха проснати върху копринени юргани и футони, голи и един върху друг, младият прострян по корем, възрастният отгоре му, стискаше го и го обладаваше, задъхан и захласнат. Хирага застана над тях, издърпа меча си високо и с две ръце стисна дръжката, прокара го през гърба на двете тела точно над сърцата и го заби в татамите на пода.

По-възрастният зяпна и умря мигновено, крайниците му потрепнаха в смъртна агония. Младежът заби нокти в пода безсилно, неспособен да се обърне, неспособен да придвижи торса си, само ръцете, краката и главата, но дори и така не успяваше да се извие достатъчно, за да види какво се бе случило, нито можеше да разбере, усети само, че животът му някак си изтича от отвореното му

тяло. Ужасен вой се насъбра в гърлото му, когато Тодо скочи напред й нави гаротата си, за да го удуши; но твърде късно. Кратък хрип увисна в зловонния въздух.

После двамата с Хирага се извъртяха към вратата с изострени сетива. Хирага държеше нож. Тодо, Джун и другите в коридора също чакаха вдигнати мечове, сърцата им блъскаха лудо, всички готови да се хвърлят, да бягат, да се бият, да умрат, но да се бият и да умрат гордо. А отзад фините ръце на младежа се впиха в собствения му врат, дългите му, идеални и боядисани нокти дълбаеха плътта около жицата. Пръстите му потръпнаха и спряха, потръпнаха и спряха и пак потръпнаха. И застинаха. Тишина. Някъде се обърна шумно спящ човек, после отново заспа. Все още никаква тревога или предупредителни викове. Постепенно нападателите се отдръпнаха от ръба, вцепенени и плувнали в пот. Хирага даде знак за оттегляне.

Подчиниха се веднага, с изключение на Джун, който изтича обратно в стаята, за да прибере меча на Хирага. Възседна телата, но така и не успя да издърпа оръжието. Хирага му махна да тръгва, опита сам и не успя. На ниска лакирана поставка висяха оръжията на убитите. Той си взе едно. На вратата се обърна назад.

В чистата, устойчива светлина на петролната лампа двете тела изглеждаха като чудовище — многокрак летящ дракон с човешки глави, със смачканите завивки вместо огромни крила, а мечът — като гигантска сребърна карфица. Сега можа да види лицето на младежа — беше много красиво.

17.

Йоши караше по назъбените зидове редом с Койко; тя бе с цяла глава по-ниска. Ветрецът беше хладен и носеше мирис на слаб прилив. Той не го усещаше. Очите му отново пробягваха от града към луната и обратно; наблюдаваше го замислен. Койко чакаше търпеливо. Кимоното й беше от най-фин шантунг с алена одежда отдолу, косата бе разпусната до кръста. Кимоното й — обикновено, копринено, но обикновено, и мечовете бяха обикновени, обикновени, но остри.

— За какво мислиш, господарю? — попита тя; бе преценила, изглежда, че е време да пропъди меланхолията му. Макар че бяха съвсем сами, Койко говореше тихо, наясно бе, че никъде в замъка не е истински безопасно.

— За Киото — отвърна той просто. И също шепнешком.

— Ще придружиш ли шогуна Нобусада?

Йоши поклати глава, макар вече да бе решил, че ще отиде до Киото преди официалната група — измамата бе в реда на нещата.

„Трябва някак си да спра този млад глупак и аз да стана единствена връзка между Императора и шогуната“ — мислеше си той, вниманието му бе погълнато от трудностите, които го заобикаляха; лудостта на тази държавническа визита, Анджо, чието надмощие в Съвета беше принуден да одобри, Анджо с неговата омраза и заговори, „капанът, който е за мен замъкът“, многочислените врагове из цялата страна начело със Санджиро от Сацума, Хиро от Тоса и Огама от Чошу, дето сега държеше „Портите“, които са наши по рождение. И към всичко това — готовите да налетят като вълци с течащи лиги гай-джин.

Трябваше да се занимава с тях постоянно. Момчето Нобусада и принцесата трябва да се неутрализират непрекъснато.

Трайното решение за гай-джин е ясно: във всеки случай ние можем да изобретяваме, каквито и жертви да са нужни, ние трябва да станем по-богати от тях и по-добре въоръжени. Това да се превърне в тайна национална политика, сега и завинаги. Как да го постигнем? Основната линия на поведение

е да ги приспим, да ги извадим от равновесие, като използваме глупавото им отношение срещу тях, и да използваме своите превъзходни възможности, за да ги обезвредим.

Нобусада? Съвсем ясно. Но не той е истинската заплаха. А тя. Не се тревожа от хлапака, а от нея, принцеса Язу е истинската сила и зад него, и пред него.

Внезапната представа, че тя е с пенис и обладава Нобусада, го накара да се усмихне. От това ще излезе една чудесна шунга, помисли си развеселен. Шунга представляваше еротична многоцветна гравюра на дърво. Толкова тачена и ценена сред търговците и съдържателите на магазини в Йедо, че бе забранена от шогуната преди век и нещо като прекалено безнравствена за най-низшата класа и удобна за пасквили срещу високопоставените. В неизменната йерархия на Нипон, въведена от тайро, диктатора Накамура, после увековечена от шогуна Торанага, първи бяха самураите, втори земеделците, трети занаятчиите от всякакъв вид и накрая — презираните от всички търговци, „кръвопийците на всеки труд“, както ги наричаше Завещанието. Презрени, защото другите се нуждаеха от техните умения и богатство. Особено самураите.

Такива бяха правилата, но някои от тях можеха да бъдат облекчени. Така в Йедо, Осака и Нагасаки, където живееха наистина богати търговци, „шунга“, макар и официално извън закона, се рисуваха, гравираха и весело изпълняваха от най-добрите художници и печатари в страната. Във всички епохи художниците си съперничеха за слава и състояние и продаваха с хиляди „шунга“.

Еротични, подробни, но винаги с гениталии като на Гаргантюа, винаги със закачливо нарушени пропорции, най-добрите — с идеални, влажни и подвижни подробности. Също толкова ценни бяха укийо-и, портрети на водещи актьори, постоянна храна за клюки, скандали и волности — актрисите бяха забранени със закон, така че специално обучени мъже онагата играеха женските роли — и над всичко, отпечатъци на най-прочутите куртизанки.

— Искам някой да те нарисува. Жалко, че Хирошиге и Хокусаи са мъртви.

Тя се засмя:

— В каква поза да съм, господарю?

— Не в леглото — засмя се и Йоши. Беше необичайно за него да се смее и на Койко й стана приятно от победата. — Само как вървиш по улицата със слънчобран в зелено и розово и си облечена с твоето кимоно в розово и зелено, с шарана, изтъкан от злато.

— Може би, господарю, вместо по улица ще бъде по-добре в градина със светулки на свечеряване?

— О, много по-добре! — Йоши се усмихна, спомни си редките дни в младостта си, когато през летните вечери си отдъхваше от ученето. Той и братята и сестрите му, и приятелите му излизаха в полята и ловяха светулки с фини мрежи; после поставяха миниатюрните насекоми в миниатюрни клетки и наблюдаваха как чудотворно пулсира светлината им, смееха се и се забавляваха, млади и освободени от всякакви отговорности.

— Както се чувствам с теб сега — измърмори той.

— Господарю?

— Ти ме измъкна от кожата ми, Койко. Всичко за теб.

В отговор тя докосна ръката му и каза много, без да каже нищо, поласкана от комплимента, цялата й мисъл се съсредоточи върху него, искаше да разгадае мислите и нуждите му, искаше да бъде идеалната за господаря си.

Но тази игра е уморителна — помисли си отново. — Покровителят ми е твърде сложен, прекалено далновиден и непредсказуем, твърде мрачен и твърде труден, за да бъде забавляван. Чудя се колко ли време ще ме задържи. Започвам да намразвам замъка, мразя ограниченията, мразя постоянните проверки, мразя да съм далеч от дома и циничния смях и бъбрене на другите дами: Лунен лъч, Пролетно време, Цвете и най-много от всички — моята скъпа мама-сан Мейкин.