Гай-джин
Шрифт:
— Толкова съжалявам, че искаш твърде много от една жена. Аз не желая да напусна дома си, нито да се откажа от моя принц.
— Императорът моли да го направиш.
— Щом отново шогунатът го насилва да се пазари, когато всъщност те просто трябва да се подчинят — рече тя горчиво.
— Императорът моли ти да му помогнеш да ги подчини.
— Моля да ме извиниш, не мога.
— Преди две лета, през лошата година — продължи Уакура по същия премерен начин, — през годината на глада, годината, в която И подписа споразумението, някои учени на Бакуфу търсеха в историята примери за детронирани императори.
Язу
— Те никога няма да се осмелят да го направят… не и това!
— Шогунатът е шогунат, те са всемогъщи в момента, защо да не премахнат една пречка, всякаква пречка. След като нарушиха неговото уа, бе решил дори да абдикира в полза на сина си, принц Сачи.
— Слухове — избухна Язу, — не може да е истина.
— Вярвам, че е така, принцесо — отвърна той почтително. — А сега — истината, Синът на небето моли, моли да му помогнеш.
Независимо от всичко тя знаеше, че каквото и да каже, винаги ще се връщат към неговите „молби“. Нямаше никакъв начин да се измъкне. В крайна сметка трябваше да отстъпи или да стане монахиня. Устата й се отвори за последен отказ, но не го направи. Нещо, изглежда, се бе променило в мозъка й и за първи път започна да мисли по различен начин, вече не като дете, а като възрастен човек, и тази промяна й даде отговора.
— Много добре — рече Язу, решила да скрие собствения си замисъл. — Ще се съглася при условие, че продължа да живея в Йедо, както съм живяла в императорския дворец…
Този разговор я бе довел до сегашната нощна тишина, нарушавана само от нейното ридание.
Язу седна в леглото и попи сълзите си. „Лъжци — помисли си тя горчиво, — обещаха ми, но дори и в това ме измамиха.“ Нобусада леко изшумоля. Обърна се в съня си. В светлината на лампата, без която не можеше да спи, той изглеждаше съвсем момченце, по-скоро като по-малкия й брат, отколкото като съпруг — толкова млад, толкова млад. Мил, деликатен, винаги я изслушваше, съобразяваше се с мнението й, нямаше никакви тайни от нея, всичко, което Уакура беше предсказал. Но не я задоволяваше.
Скъпият Сугауара, вече е невъзможно — не в този живот.
Тръпка премина през нея. Прозорецът беше отворен. Язу се облегна на трегера, едва забеляза резиденцията долу, опустошена и тлееща, други пожари осветяваха тук-там града, лунната светлина върху морето отвъд — мирис на изгоряло се носеше във вятъра, първите лъчи на зората огряваха небето на изток.
Тайното й решение не се бе променило от онзи разговор е Уакура: да прекара живота си в разрушаване на шогуната, който бе разрушил нейния, да отхвърли властта им с всякакви средства и да възвърне властта на Божествения.
„Аз ще ги разбия, както те разбиха мен — помисли си тя, — достатъчно съм помъдряла вече. Молих се да не идвам тук, молих се да не ме омъжват за това момче и макар че го харесвам, ненавиждам омразното място, ненавиждам тези омразни хора.
Искам да си ида у дома! Ще си ида у дома! Връщането ще направи живота ми поносим. Ще осъществим тази визита, каквото и да прави или казва Йоши, каквото и да прави или казва, който и да е. Ще отидем у дома… и ще останем там!“
18.
Понеделник, 15 октомври
Десет дни по-късно в ослепителната слънчева светлина по пладне Филип Тайърър
Четката му рязко изскърца и спря. Капитан Сетри Палидар и десет спретнати драгуни яздеха нагоре по хълма. Когато стигнаха на площада, самураите там, много повече отпреди, се разделиха, за да ги пропуснат до Легацията. Леки, вдървени поклони — в отговор лек, непохватен поздрав — според новосъздадения протокол. Часовите с червени униформи (караулът също беше подсилен) отвориха железните порти и ги затвориха, след като групата влезе с шум и подрънквания в оградения с високи зидове преден двор.
— Здравей, Сетри. — Тайърър се спусна по главната стълба, за да го посрещне. — Слава Богу, приятно ми е да те видя, откъде, по дяволите, се взе тук?
— От Йокохама, старче, откъде другаде? Дойдох с кораб. — Докато Палидар слизаше от коня, един от градинарите, с мотика в ръка, вече бързаше полуприведен да хване поводите. Палидар го видя и ръката му улови кобура. — Махай се!
— Няма нищо, Сетри. Това е Укия, един от нашите постоянни работници; винаги е много услужлив. Домо, Укия — рече Тайърър.
— Хай, Тайра-сама, домо. — Хирага се усмихна равнодушно, лицето му беше засенчено от островърха шапка, той се поклони и не помръдна.
— Махай се — повтори Палидар. — Съжалявам, Филип, но не ми харесва някой от тези негодници да се навърта край мен, особено пък с мотика в ръка. Отвратителни са!
Драгунът веднага отиде и грубо избута Хирага; измъкна поводите от ръцете му.
— Изчезвай, японецо! Чупка!
Хирага смирено се поклони, запази безсмислената гримаса на лицето си и се отдалечи. Но остана на разстояние, за да може да ги чува; сдържа желанието си да си отмъсти за обидата мигновено — с острата мотика, с малката кама, скрита в шапката му, или с яките си като желязо ръце.
— Защо, за Бога, дойде с кораб? — попита Тайърър.
— За да спестя време. Разправиите с патрулите от барикадите из целия Токайдо и ступванията по пътя от Ходогая до Йедо са по-лоши от задръстванията на площад „Пикадили“ на рождения ден на Кралицата; могат да изкарат всекиго извън нерви. Има съобщение от Сър Уилям; заповядва Легацията да се затвори и ти заедно с персонала да се върнете обратно — аз ще те ескортирам за „лице“.
Тайърър се втренчи в него.
— Ами срещата? Работя като грешен дявол, за да приготвя всичко.
— Не зная, старче. Ето виж.
Тайърър разчупи печатите на официалното писмо:
„За г-н Ф. Тайърър, Британската легация, Йедо: С настоящото те уведомявам, че се уговорих с Бакуфу да отложа срещата от 20 октомври за понеделник, 5 ноември. За да икономисаме ненужни разноски за войски, ти и твоят персонал се върнете незабавно с капитан Палидар.“
— Три пъти ура! Йокохама, идвам си!
— Кога желаеш да тръгнем?
— Незабавно, нарежда Големият бял татко, значи така и ще бъде. Не може да се чака. Имаш ли нещо против да е, след като обядваме? Ела и седни. Какво ново в Йокопоко?